Главнокомандващият докладва, че доколкото му е известно, всички те изпълняват функциите си и със сигурност ще се намерят няколко свободни кубика тук-там. Разбира се, зависело от това какво възнамерявал министър-председателят да съхранява вътре.
− Чудесно – каза Райнфелд. – В такъв случай няма да ви притеснявам повече, господин главнокомандващ. Все пак разбирам, че сте в отпуск.
Когато главнокомандващият спря да си блъска главата върху онова, което току-що се бе случило, и реши, че няма да може да го проумее, объркването му премина в гняв. Не го оставяха да прекара отпуска си на спокойствие! Накрая се обади на пилота на Jas 39 Gripen, който по-рано го бе докарал и все още се намираше на военното летище на север от Упсала.
− Здрасти, говори главнокомандващият. Слушай, ще бъдеш ли така добър да ме върнеш в Италия?
По този начин още триста и двайсет хиляди крони се изпариха от държавната хазна. Плюс осем хиляди, тъй като главнокомандващият реши да си поръча хеликоптер до летището. Между другото, пътуването стана с един тринайсетгодишен „Сикорски 76а“, закупен някога с парите от застраховката на открадната машина от същия вид.
Главнокомандващият пристигна в Сан Ремо петнайсет минути преди семейната вечеря с морски дарове.
− Как мина срещата с министър-председателя, скъпи? – попита съпругата му.
− Обмислям да сменя партията на следващите избори – отговори той.
***
Президентът Ху прие обаждането на шведския министър-председател, докато все още беше във въздуха. По принцип никога не прибягваше до оскъдния си английски в международни политически разговори, ала този път направи изключение. Беше му твърде любопитно да разбере какво би могъл да иска Райнфелд. И само след няколко секунди избухна в смях. Госпожица Номбеко действително била голяма работа, не смятал ли и министър-председателят така?
Волвото определено било чудесно, но това, което президентът получил вместо него, го превъзхождало. А и любимата му съпруга била толкова доволна, че успели да вземат и коня със себе си.
− Ще се погрижа колата да ви бъде изпратена възможно най-скоро, господин президент – увери го Фредрик Райнфелд и попи потта от челото си.
− Да, или пък може преводачът ми да я докара – предложи Ху Дзинтао. – Ако някога оздравее. Не, чакайте! Дайте я на госпожица Номбеко, мисля, че я заслужава.
След това президентът Ху обеща да не използва бомбата в настоящия й вид. Тъкмо напротив, тя щяла да бъде незабавно разглобена, което да сложи край на съществуването й. Министър-председателят Райнфелд навярно би проявил интерес какво са научили ядрените специалисти на президента в процеса на работа?
Не, нямало. Неговата нация (или тази на краля) щяла да се справи и без подобна информация. Каза Фредрик Райнфелд и още веднъж благодари на президента Ху за посещението му.
***
Номбеко се прибра в апартамента в „Гранд Хотел“ и отключи белезниците на все още спящия Холгер 1. После целуна по челото Холгер 2, който също спеше, и покри с одеяло графинята, която бе задрямала върху мокета до минибара в спалнята. Накрая се върна при своя любим, легна до него, затвори очи и дори успя да се зачуди къде ли се губеше Селестин, преди и тя самата да заспи.
Събуди се в дванайсет и петнайсет на следващия ден и разбра от Холгеровците и графинята, че обядът е сервиран. Тъй като Йертруд спала най-неудобно от всички, на пода до минибара, станала първа. Поради липса на друго занимание започнала да разглежда брошурата на хотела – и открила нещо прекрасно. Хотелът бил уредил нещата така, че човек първо си намислял какво иска да получи, след това вдигал телефонната слушалка и го казвал на един служител от другата страна, който на свой ред благодарял за обаждането и без излишно забавяне доставял поръчката.
Наричало се room service. За графиня Виртанен нямало значение как се казва и от какъв език идва – единственото, което я интересувало, било дали наистина работи.
Решила да опита с една бутилка от напитката на маршал Манерхайм – и тя пристигнала, макар и да отнело на хотела един час да я набави. После поръчала дрехи за себе си и останалите, като се постарала да уцели размерите възможно най-точно. Този път минали два часа. А сега и обяд, състоящ се от три ястия, за всички, с изключение на малката Селестин. Нея я нямало. Знаела ли Номбеко къде можела да се намира?
Току-що събудилата се Номбеко не знаеше. Ала беше очевидно, че нещо се е случило.
− Изчезнала е заедно с бомбата ли? – попита Холгер 2 и почувства, че температурата му се повишава при самата мисъл.
− Не, отървахме се от бомбата веднъж завинаги, скъпи – отвърна Номбеко. – Това е първият ден от останалата част на живота ни. Ще ти обясня по-късно, сега хайде да се наобядваме, а после искам да си взема душ и да се преоблека, преди да тръгнем да търсим Селестин. Това с дрехите е чудесна идея, графиньо!