Обядът щеше да е превъзходен, ако не беше Холгер 1, който се вайкаше заради изчезналата си приятелка. Ами ако била взривила бомбата без него?
Номбеко му отговори между хапките, че ако Селестин е постъпила така, със сигурност и той е щял да се включи, без значение дали е искал, или не. Доказателството, че нещата не са се стекли по този начин, бил фактът, че всички заедно се наслаждавали на паста с трюфели, вместо да са мъртви. А и това, което ги било тормозило в продължение на две десетилетия, вече се намирало на друг континент.
− Селестин на друг континент ли е? – попита Холгер 1.
− Яж сега – каза му Номбеко.
След обяда си взе душ, облече си новите дрехи и слезе на рецепцията, за да наложи някои ограничения върху бъдещите поръчки на графиня Виртанен. Изглежда, благородническият живот й се беше усладил твърде много и бе просто въпрос на време, преди да започне да се обажда както за реактивен самолет, така и за частно изпълнение на Хари Белафонте74.
74 Хари Белафонте (р. 1927) – известен американски музикант, певец, актьор и борец за граждански права на цветнокожите в САЩ. – Б. пр.
Вечерните вестници във фоайето приковаха погледа на Номбеко. Заглавието на първа страница на „Експресен“, придружено от снимка на Селестин, която се кара с двама полицаи, гласеше:
ПЕЕЩА ЖЕНА
АРЕСТУВАНА
Жена около четирийсетте била задържана предишния ден от полицията заради пътно нарушение на Е4 северно от Стокхолм. Вместо да представи документ за самоличност, тя заявила, че е Едит Пиаф, и отказала да стори каквото и да било, освен да пее Non, je ne regrette rien. Продължила да пее чак докато заспала в килията си.
Полицията не бе искала да публикува снимка, за разлика от „Експресен“, който беше закупил множество отлични фотографии, направени от частни лица. Някой познавал ли тази жена? Очевидно била шведка. Според неколцина от свидетелите, които я бяха снимали, обидила полицаите на шведски, след което преминала към песента.
− Мисля, че мога да се досетя от какъв характер са били обидите й – промърмори Номбеко, забрави да говори с рецепцията за ограничаването на румсървиса и се върна в апартамента с един екземпляр от вестника.
Най-близките съседи на обрулените от живота Гунар и Кристина Хедлунд в Гнеста видяха снимката на тяхната дъщеря на първа страница на „Експресен“. Два часа по-късно Селестин отново бе в обятията на мама и татко в килията на полицейския участък в Централен Стокхолм. Дъщерята осъзна, че вече не им е ядосана, и заяви, че иска да излезе от проклетия затвор, за да може да ги запознае с приятеля си.
Полицията повече от всичко желаеше да се отърве от неприятната жена, но първо трябваше да се изясни едно-друго. Камионът за картофи беше с фалшива регистрация, ала както се оказа, не бе краден. Беше собственост на бабата на Селестин Хедлунд – леко чалната осемдесетгодишна дама. Наричаше се графиня и вярваше, че в качеството си на такава би следвало да е извън всякакво подозрение. Не бе в състояние да обясни как фалшивите регистрационни табели са се озовали на камиона, но смяташе, че вероятно се е случило някъде през деветдесетте, когато нееднократно го давала назаем на младежи от Нортеле, които вадели картофи. Графинята още през лятото на 1945-а бе разбрала, че на младежите от Нортеле не би могло да се разчита.
След като Селестин Хедлунд бе идентифицирана, вече нямаше основание да я държат в участъка. Можеше да очаква глоби за незаконно шофиране и това беше всичко. Да крадеш чужди регистрационни табели, разбира се, бе престъпление, ала който и да беше крадецът, нарушението се бе случило двайсет години по-рано, следователно беше с изтекла давност. За сметка на това шофирането с фалшиви табели се приемаше от закона като валидно престъпление, но на полицейския началник дотолкова му бе дотегнало да слуша Non, je ne regrette rien, че реши да приеме деянието на Селестин за лишено от зла умисъл. А и той самият притежаваше къща в покрайнините на Нортеле и предишното лято бяха откраднали хамака от градината му. Така че в думите на графинята за поведението на младежите от Нортеле може и да имаше някакъв смисъл.
Оставаше въпросът с чисто новото волво в каросерията на камиона за картофи. В един първоначален разговор с фабриката в Туршланда бе станало ясно, че колкото и невероятно да звучеше, автомобилът е собственост на президента на Китай Ху Дзинтао. Ала след като от ръководството на „Волво“ се свързаха с канцеларията на президента в Пекин, позвъниха на полицията и съобщиха, че президентът наистина бил подарил колата на една жена, чието име не желаел да разкрива. Селестин Хедлунд, както можеше да се предположи. Изведнъж странната случка се бе превърнала в международна политика на високо равнище. Полицейският началник си каза, че не иска да знае повече. Водещият прокурор беше на същото мнение. Затова Селестин Хедлунд бе освободена и отпътува във волвото заедно с родителите си.