75 Как, по дяволите, го направи? (Англ.) – Б. пр.
− Успех с малката Хенриета – каза министър-председателят. – И ми се обади, когато искаш да се върнеш на работа. Сигурен съм, че ще се намери нещо за теб. Съвсем сигурен.
− Обещавам – рече Номбеко. – Навярно скоро ще ви се обадя, защото имам до себе си най-добрия икономист, политолог и грижовен татко. Но сега трябва да се оттеглите, господин министър-председател. Време е Хенриета да яде.
***
На 6 февруари 2010 година президентът на Китайската народна република кацна на международното летище „Оливър Тамбо“ в покрайнините на Йоханесбург на държавна визита в Южна Африка.
Бе посрещнат от външния министър Нкоана-Машабане и редица други висшестоящи политици. Президентът Ху реши да каже няколко официални думи на летището. Говори за съвместното бъдеще на Китай и Южна Африка, за увереността си, че връзките между двете страни ще продължат да укрепват, за световния мир и прогрес и за други неща, на които който имаше желание, можеше да повярва.
Когато приключи с речта си, го очакваше натоварена двудневна програма, преди да отпътува към следващата държава от обиколката си в Африка – Мозамбик.
Това, което отличаваше посещението в Южна Африка от тези в Камерун, Либерия, Судан, Замбия и Намибия от предишните дни, беше, че президентът настоя да прекара вечерта в Претория напълно неофициално.
Страната домакин, разбира се, не можеше да откаже такова искане. Затова държавната визита бе прекъсната малко преди седем вечерта и възобновена на закуска на следващия ден.
Точно в седем пред хотела на президента спря една черна лимузина, която го закара до Хартфийлд и шведското посолство.
Самата госпожа посланик го посрещна на вратата, заедно със съпруга и бебето си.
− Добре дошли, господин президент – каза Номбеко.
− Благодаря, скъпа госпожо посланик – отвърна президентът Ху. – Мисля, че вече е крайно време да си поговорим за сафарито.
− И малко за човешките права – добави Номбеко.
− Уф – въздъхна Ху Дзинтао и целуна ръката на госпожа посланика.
Епилог
ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ ТАКА ЗАБАВНО в отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, както някога. Отдавна бе въведена квота за черни в учреждението и всеки разбираше как се бе отразила тази мярка на професионалния жаргон. Неграмотниците в Совето например вече не можеше да бъдат наричани така, без значение дали бяха такива, или не.
Терористът Мандела най-накрая бе освободен от затвора, което самò по себе си беше зле. Ала впоследствие чернилките си го избраха за президент и от този момент нататък Мандела се зае да унищожава страната с проклетото си равенство за всички.
Пит дю Той бе успял за трийсет години да се изкачи до поста заместник-началник на отдела.
Сега обаче го очакваше нов живот. Деспотичният му баща бе умрял и бе оставил делото на живота си на единствения си син (майка му отдавна не беше сред живите). Бащата колекционираше произведения на изкуството и в това не би имало нищо лошо, стига да не беше толкова консервативен. И да не отказваше категорично да се вслушва в сина си. Имаше Реноар, Рембранд и някой и друг Пикасо. Имаше Моне и Мане. Имаше Дали и Леонардо да Винчи.
Притежаваше и още много други – и общото между всички тях беше, че стойността им почти не се увеличаваше. Поне в сравнение с това как биха могли да стоят нещата, ако баща му не беше толкова упорит. На всичкото отгоре старецът бе подхождал откровено непрофесионално, като бе държал тези боклуци по стените вкъщи, вместо да ги съхранява в трезор с климатик.
Пит дю Той трябваше да чака цяла вечност, преди да може да поеме нещата в свои ръце и да въведе ред, защото баща му не само че не искаше да слуша, ами отказваше и да умре. Чак на деветдесет и втория му рожден ден, когато в гърлото му заседна парченце ябълка, най-накрая настъпи времето на сина му.
Наследникът изчака да мине погребението, но само толкова, и на бърза ръка продаде всички картини на баща си. Считано от няколко минути, капиталът бе отново инвестиран по начин, който би накарал бащата да се гордее, стига да бе имал малко здрав разум. Синът се намираше в банка „Юлиус Баер“ на улица „Банхофщрасе“ в Цюрих и току-що бе получил потвърждение, че общото семейно състояние, възлизащо на осем милиона двеста петдесет и шест хиляди швейцарски франка, е било прехвърлено на личната сметка на господин Чън Тао в Шанхай.