Енгелбрехт ван дер Вестхойзен го побиха тръпки при спомена за това какво се бе случило, когато беше взел три жълтокожи на работа, въпреки че сега все пак имаше някаква полза от тях. Една чернилка в добавка вероятно би поосвежила обстановката. Макар че точно това окаяно момиче със счупен крак, потрошена ръка и фрактура на челюстта по-скоро щеше да му създава проблеми.
− Добре, но на половин заплата – каза той. – Сам виждате в какво състояние е, господин съдия.
Инженер Енгелбрехт ван дер Вестхойзен определи възнаграждение в размер на петстотин ранда месечно минус четиристотин и двайсет за храна и подслон. Съдията кимна в знак на одобрение.
Номбеко за малко да избухне в смях, ала се сдържа, тъй като цялото тяло я болеше. Това, което дебелият съдия и лъжливият инженер току-що бяха предложили, означаваше да работи без пари в продължение на повече от седем години. Вместо да плати глоба, която нямаше да се отрази особено на богатството й, без значение колко абсурдно голяма и несправедлива беше.
Навярно обаче в това споразумение се намираше отговорът на дилемата на Номбеко. Щеше да се нанесе при този инженер, да се възстанови от катастрофата и просто да избяга в деня, в който почувстваше, че Националната библиотека в Претория не може да чака повече. Все пак беше на път да бъде осъдена на работа, не на затвор.
Смяташе да приеме предложението на съдията, но си спечели няколко секунди допълнително време, като поспори, независимо че челюстта я болеше.
− Това прави чисто осемдесет ранда на месец. За да изплатя целия си дълг, ще се наложи да работя при инженера в продължение на седем години, три месеца и двайсет дни. Не смятате ли, господин съдия, че е твърде строго наказание за човек, имал лошия късмет да бъде блъснат на тротоар от шофьор, който, предвид изпитото количество алкохол, не е трябвало да кара дори на улицата?
Съдията беше смаян. Не само защото Номбеко бе изразила мнение. И го бе формулирала добре. И бе поставила под съмнение описанието на случилото се, което инженерът беше направил под клетва. Освен всичко друго тя бе пресметнала размера на наказанието, преди който и да било друг в залата дори да си е помислил да го стори. Трябваше да я смъмри, но… му беше любопитно да разбере дали наистина изчисленията й бяха точни. Затова се обърна към съдебния чиновник и той след няколко минути потвърди, че „да, изглежда, както бе споменато, става въпрос за седем години, три месеца и… да… да речем, двайсет дни“.
Енгелбрехт ван дер Вестхойзен отпи от малката кафява бутилка със сироп за кашлица, която винаги носеше със себе си на места, където не можеше да пие коняк. Обясни, че шокът около ужасната катастрофа явно бил влошил астмата му.
Сиропът обаче му повлия добре.
− Мисля да закръглим срока надолу – каза той. – Точно седем години също ще свършат работа. А вдлъбнатините по колата ще могат да бъдат ремонтирани.
Номбеко реши, че няколко седмици при този Вестхойзен са за предпочитане пред трийсет години в затвор. Жалко, разбира се, че библиотеката трябваше да почака, но дотам все още оставаше много път, а човек не предприемаше такива разходки със счупен крак. Да не говорим за всичко останало, което й се бе случило. Включително и мехурите по стъпалата, които се бяха появили по време на първите двайсет и шест километра.
Значи, една малка почивка нямаше да й навреди, стига инженерът да не я блъснеше с колата си още веднъж.
− Благодаря, колко великодушно от ваша страна, инженер Ван дер Вестхойзен – каза тя, с което всъщност прие присъдата.
„Инженер Ван дер Вестхойзен“ трябваше да е достатъчно. Нямаше намерение да го нарича baas12.
12 Шефе, господарю (африканс). – Б. пр.
***
Веднага след съдебния процес Номбеко се озова на седалката до инженер Ван дер Вестхойзен, който караше на север с едната ръка, а с другата държеше бутилка коняк „Клипдрифт“, от която жадно пиеше на големи глътки. На аромат и на цвят напитката не се различаваше от сиропа за кашлица, който Номбеко го бе видяла да пресушава в съда.
Това се случваше на 16 юни 1976 година.
В същия ден на многобройна група ученици в Совето им дойде до гуша от последната идея на правителството – поначало некачественото образование оттук насетне да бъде на африканс. Ето защо младежите излязоха по улиците, за да изразят своето недоволство. Според тях беше по-лесно да научиш нещо, ако разбираш това, което учителят ти казва. Смятаха също, че един текст е по-достъпен за читателя, ако може да бъде прочетен. Затова, настояваха те, обучението трябваше да продължи да се води на английски.