Форстер си мърмореше нещо за проклетите Обединени нации, за комунистите в Ангола, за Съветския съюз и Куба, които изпращаха орди революционери към южната част на Африка, и за марксистите, които вече бяха завзели властта в Мозамбик. Така също и за проклетниците от ЦРУ, те винаги успяваха да разберат какво се случваше, а после не можеха да си затворят устата за това, което знаеха.
„Ех, по дяволите“, заключи Форстер за света като цяло. Заплахата срещу нацията беше налице сега, а не когато инженерът щеше да благоволи да си размърда задника.
Министър-председателят не бе стигнал до властта по краткия път. В края на трийсетте години, като младеж, бе започнал да проявява интерес към нацизма. Смяташе, че германските нацисти имат любопитни методи във връзка с разделянето на едни хора от други, и изказваше мнението си пред всички, склонни да слушат.
След това избухна световна война. За лош късмет на Форстер, Южна Африка подкрепи съюзниците (все пак беше част от Британската империя) и нацистите като него бяха вкарани в затвора за няколко години, докато войната беше спечелена. Отново на свобода, той бе много по-предпазлив – нацистките идеи никога не са добивали популярност, ако са били наричани с истинското им име.
През петдесетте години сметнаха, че Форстер се е научил да се държи прилично. През пролетта на 1961-ва – същата година, когато Номбеко се роди в барака в Совето, той бе повишен в министър на правосъдието. Година по-късно полицията му успя да хване най-голямата риба от всички – терориста от Африканския национален конгрес Нелсън Ролихлахла Мандела.
Мандела, разбира се, бе осъден на доживотен затвор и изпратен на един остров край Кейптаун, където трябваше да изгние. Според министъра това можеше да стане доста бързо.
Докато Мандела поставяше началото на очакваното изгниване, самият Форстер продължаваше да се издига. В последната решаваща стъпка бе подпомогнат от един африканец, на когото му падна пердето, тъй като беше изправен пред крайно специфичен проблем. Според системата на апартейд бе класифициран като бял, ала това може би не беше съвсем правилно, понеже изглеждаше по-скоро чернокож, и по тази причина не се вписваше никъде. Разреши вътрешните си терзания, като намери предшественика на Б. Й. Форстер и го наръга с нож в корема – петнайсет пъти.
Мъжът, който едновременно беше и не беше бял, бе затворен в психиатрична клиника, където прекара трийсет и три години, без така и да разбере към коя раса принадлежи.
После умря. За разлика от министър-председателя с петнайсетте прободни рани, който, от една страна, бе напълно сигурен, че е бял, но, от друга, умря на момента.
Следователно нацията се нуждаеше от нов министър-председател. За предпочитане някой с твърда ръка. И скоро тази длъжност зае бившият нацист Форстер.
Що се отнасяше до вътрешнополитическата ситуация в страната, беше доволен от това, което той и нацията бяха постигнали. С новите антитерористични закони правителството можеше да обяви когото си искаше за терорист и да го затвори за колкото дълго и по каквито причини пожелаеше. Или дори без никакви причини.
Друг успешен проект бе създаването на родини13 за различните етнически групи – по една за всяка, с изключение на кхоса, които бяха толкова много, че получиха две. Достатъчно беше да съберат чернокожи от определен вид, да ги превозят с автобуси до предназначената за тях родина, да им отнемат южноафриканското гражданство и да им дадат ново в съответствие с името на родината. Който вече не е южноафриканец, не може да претендира за южноафрикански права. Логично.
13 Родини, отечества или т.нар. бантустани – територии, отделени за чернокожите южноафриканци като част от политиката на апартейд. – Б. пр.
Във външната политика нещата бяха далеч по-трудни. Останалият свят така и не бе в състояние да разбере амбициите на страната. Например вдигаха олелия до бога, задето Южна Африка действаше, водена от простата истина, че този, който не е бял, завинаги не е такъв.
Бившият нацист Форстер все пак изпитваше известно задоволство от сътрудничеството с Израел. Вярно, че бяха евреи, но в много отношения срещаха същото неразбиране, както и самият той.
„Ех, по дяволите“, заключи Б. Й. Форстер за втори път.
Какво ли правеше оня некадърник Вестхойзен?