− По дяволите! – изруга той и жена му веднага го смъмри.
Само защото синовете им се били оказали малко повече на брой, не означавало, че първото, което чуят, трябвало да бъдат ругатни.
Ингмар млъкна. Обмисли ситуацията наново. И реши.
− Това е Холгер – каза и посочи бебето вдясно.
− Аха, наистина – рече Хенриета. – А кой е другият тогава?
− И той е Холгер.
− Холгер и Холгер? – попита Хенриета и изведнъж ужасно й се допуши. – Сигурен ли си, Ингмар?
− Напълно – отвърна мъжът й.
Част 2
Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам кучето си.
МАДАМ ДЬО СТАЛ20
20 Ан-Луиз Жермен дьо Стал (1766–1817) – френска писателка, авторка на романите „Делфин“ и „Корин“. – Б. пр.
Глава 5
За едно анонимно писмо, мира на Земята и един гладен скорпион
ПРИСЛУЖНИЦАТА НА ИНЖЕНЕР Вестхойзен отново се върна към далечната надежда, че някаква външна промяна в обществото ще й се притече на помощ. Ала не й беше лесно да предвиди вероятността да се случи нещо, което евентуално да й позволи да има някакво бъдеще, без значение какво можеше да бъде неговото качество.
Книгите в изследователската база, разбира се, й даваха известна представа, но в преобладаващата си част бяха поне на десет години. Сред всичко останало Номбеко бе прехвърлила и публикация от 1924-та, в която професор от Лондон в рамките на двеста страници доказваше, че на света никога повече няма да се водят войни благодарение на съчетанието между Обществото на народите и разпространението на набиращия все по-голяма популярност джаз.
По-лесно беше да следи какво се случваше от вътрешната страна на оградите и стените на базата. За съжаление, в последните доклади се съобщаваше, че способните служители на инженера са разрешили не само автокаталитичния, но и други проблеми, и сега бяха готови за пробно взривяване. Един сполучлив опит би довел целия проект твърде близо до неговия успешен завършек, а това не се нравеше на Номбеко, на която й се искаше да поживее още малко.
Единственото, което можеше да направи там и тогава, бе да се опита да позабави напредъка. За предпочитане, без това да накара правителството в Претория да заподозре какъв некадърник беше Вестхойзен. Вероятно би било достатъчно временно да се преустанови сондирането, което току-що бе започнало в пустинята Калахари.
Въпреки случката с етиленгликола Номбеко реши отново да се обърне за помощ към китайските момичета. Попита ги дали би било възможно да изпрати едно писмо чрез тях, а след това чрез майка им. Всъщност как точно работел този метод? Никой ли не проверявал изходящата поща?
Тъкмо напротив. Един бял пазач преглеждал всичко, което не е адресирано до получатели с достъп до секретна информация. При най-малкото съмнение отварял пратките. И подлагал подателя на разпит. Без изключения!
Това, разбира се, щяло да бъде непреодолим проблем, ако веднъж, няколко години по-рано, началникът на отдела по сигурността не бил провел среща с отговарящите за пощенските пратки. След като подробно им обяснил как е изградена системата за сигурност, с допълнението, че подобни мерки били необходими, тъй като не можело да се има доверие на нито един човек, се извинил и отишъл до тоалетната, при което момичетата доказали правотата на думите му. Веднага щом останали сами в стаята, на пръсти се приближили до бюрото му, сложили точния документ в пишещата машина и добавили още един получател с достъп до секретна информация към вече съществуващите сто и четиринайсет.
− Майка ви – каза Номбеко.
Китайките се усмихнаха и кимнаха. За всеки случай дали на майка си подобаващо звание. Чън Лиен изглеждало подозрително. Професор Чън Лиен вдъхвало доверие. Расистката логика не отивала по-далеч от това.
Номбеко си помисли, че едно китайско име би следвало да направи впечатление независимо от професорската титла, но явно да поемат рискове и да се измъкват беше неразривна част от природата на момичетата – с изключение на случая, поради който понастоящем и те като нея бяха затворени. Името бе вършило работа вече няколко години, така че трябваше да издържи още един ден. Затова Номбеко се поинтересува дали би могла да изпрати писмо, сложено в плик, адресиран до професор Чън Лиен, което майката на момичетата след това да препрати.
− Разбира се – отговориха сестрите, без да проявяват любопитство с кого искаше да се свърже приятелката им.
До
Президента Джеймс Ърл Картър-младши
Белия дом, Вашингтон