Джек Лондон
Неизбежният бял
— Черните никога не ще разбират белите, нито белите ще разбират черните, докато черните са черни, а белите — бели.
Тъй каза капитан Уудуърд. Ние седяхме в салона на кръчмата на Чарли Робъртс в Апиа и пиехме от високи чаши „Абу Хамед“, приготвен и споделян с нас от гореспоменатия Чарли Робъртс, който твърдеше, че имал рецептата направо от Стивънз, прочут с това, че измислил „Абу Хамед“ по времето, когато бил подтикван от Нилска жажда — същият Стивънз, който бил автор на „С Кичънър до Хартум“ и паднал при обсадата на Лейдисмит.
Капитан Уудуърд, нисичък и набит, обгорен от четиридесет години тропическо слънце и с най-хубавите влажни черни очи, каквито съм виждал някога у мъж, имаше богат житейски опит. Плетеницата от белези на плешивото му теме подсказваше за близко познанство с томахавките на черните; за също толкова близко познанство подсказваше и дясната страна на врата му, отпред и отзад, където някога се забила и била издърпана една стрела. Както обясняваше, в случая той много бързал, стрелата му пречела да тича и той сметнал, че не може да отдели време да отчупи жилото и да извади стрелата оттам, откъдето бе влязла. В настоящия момент капитанът командуваше „Савайи“, големия параход, който набираше работници от западните краища за германските плантации
в Самоа.
— Половината беда е в глупостта на белите — каза Робъртс и спря, за да сръбне от чашата си да напсува с най-любезни изрази самоанския бюфетчик. — Ако белият си дадеше мъничко труд да разбере как работи умът на черния, повечето от неразбориите щяха да се избегнат.
— Виждал съм неколцина, които твърдяха, че разбирали чернокожите — отвърна капитан Уудуърд, — и винаги съм забелязвал, че те са били първите, на които им теглят един „кай-кай“ (да ги изядат). Вижте мисионерите в Нова Гвинея и на Новите Хибриди — Ероманга, островът на мъчениците, и всички други. Вижте австрийската експедиция, която била накълцана на парчета на Соломоновите острови, в джунглата на Гвадалканар. Ами я вижте капитаните на търговските кораби с двайсетгодишен опит, дето се хвалеха, че нямало чернокож, който да може някога да ги хване, и чиито глави до днес красят лавиците в плаващите жилища. Да вземем стария Джони Симонз — двайсет и шест години из дивите покрайнини на Меланезия, кълнеше се, че чернокожите били за него отворена книга и никога нямало да му видят сметката, пък се прости с живота в лагуната Марово в Нова Джорджия и една негърка и стар негър само с един крак (другият останал в устата на акула, когато се гмуркал да вади убита с динамит риба) му отрязали главата. Ами Били Уотс, със страшната слава на палач на чернокожи, човек, от когото и дяволът би се уплашил. Спомням си как стояхме на котва в Кейп Литъл, Нова Ирландия, нали знаете, когато черните откраднаха половин сандък тютюн… струваше му към три и половина долара. За възмездие той отиде на брега, застреля шест чернокожи, направи на пух и прах бойните им кану и опожари две села. И подир четири години, пак в Кейп Литъл, където бил на лов за трепанги с четирийсет негри от Буку, го нападнали на кораба му. За пет минути всички били мъртви, освен три момчета, които избягали с кану. Не ми разправяйте за разбиране на негри. Мисията на белия човек е да събира парсата от света, а това е достатъчно голяма задача, отредена за него. Къде ще му остане време да разбира негрите?
— Точно така — каза Робъртс. — Пък и като че ли някак си не е необходимо да разбираш черните изобщо. Право пропорционален на глупостта на белия е успехът му в събирането на парсата от света…
— И да вселява страх божий в сърцето на чернокожия — изтърси капитан Уудуърд. — Може да си прав, Робъртс. Може именно глупостта да му докарва успеха, а положително една от фазите на тази глупост е неспособността му да разбира черните. Но едно нещо е положително: белият трябва да управлява черните, ще не ще. Това е неизбежно. Това е съдба.
— И разбира се, белият е неизбежен — това е съдбата на чернокожия — прекъсна го Робъртс. — Кажи на белия, че има бисерни миди в някоя лагуна, която гъмжи от десет хиляди диви човекоядци, и той ще се запъти нататък сам-саменичък с пет-шест канаки, ловци на бисери, и тенекиен будилник вместо хронометър, всичките наблъскани като сардели на просторна петтонна черупка. Пошепни му, че са открили злато на Северния полюс и същото това неизбежно белокожо същество веднага ще потегли, въоръжено с кирка и лопата, един бел сланина и най-новия модел златарско корито, и което е най-важно, ще стигне там. Подскажи му, че има диаманти по нажежените до червено подстъпи на ада, и господин Белия ще щурмува подстъпите и ще накара самия сатана да върти кирката