На четвъртия ден настъпи промяна. Петдесетина души се условиха и ние ги настанихме в главния трюм, разбира се с право да излизат на палубата. И разбира се, като хвърля поглед назад, това условяне на едро беше подозрително, но на времето ние помислихме, че някой властен главатар е вдигнал възбраната срещу вербуването. Сутринта на петия ден двете
ни лодки отидоха към брега, както винаги, — едната да прикрива другата, нали разбирате, в случай, че стане нещо. И както винаги петдесетте чернокожи бяха на палубата, безделничаха, приказваха си, пушеха и спяха. Саксторф и аз заедно с още четири моряци бяхме единствените, останали на борда. Гребците в двете лодки бяха туземци от Гилбъртовите острови. В едната беше капитанът, суперкаргото и вербувачът. В другата, прикриващата лодка, която оставаше на стотина крачки от брега, беше вторият помощник капитан. И двете лодки бяха добре въоръжени, макар да не се очакваха никакви неприятности.
Четирима от моряците, в тяхното число и Саксторф, лъскаха релинга на кърмата. Петият, моряк, с пушка в ръка, стоеше на пост при цистерната с вода, точно пред гротмачтата. Аз бях в предната част и с последни удари забивах нов клин в предния гафел. Тъкмо посягах да вдигна лулата си оттам, където я бях оставил, когато чух изстрел откъм брега. Изправих се да погледна. Нещо ме удари по тила, отчасти ме зашемети и ме просна на палубата. Първата ми мисъл беше, че нещо е дръпнало гафела нагоре, но още докато падах и преди да се стоваря на палубата, чух дяволски барабанен огън от пушките на лодките, а като се извъртях настрана, видях моряка, който стоеше на пост. Двама едри негри го държеха за ръцете, а трети го удряше изотзад по главата с томахавка.
Виждам го и сега: цистерната за вода, гротмачтата, разбойниците, хванали моряка, брадвичката, спускаща се на тила му, и всичко заляно от слънчев блясък. Не можех да откъсна погледа си от това нарастващо видение на смъртта. Струваше ми се, че томахавката се спуска ужасно дълго. Видях го да се строполясва, краката на моряка да се подгъват и той безжизнено да се отпуска. Черните насила го държеха изправен, докато го халосат още един-два пъти. Тогава и мен ме треснаха още два пъти по главата и аз реших, че съм умрял. Така реши и дивакът, който ме удари. Бях твърде безпомощен, за да се помръдна, и проснат там, наблюдавах как отрязват главата на часовия. Трябва да кажа, че те го направиха много ловко. Не им беше първица.
Пушечната стрелба от лодките беше секнала и аз не се съмнявах, че са им теглили ножа и всичко е свършено. Само след няколко мига щяха да дойдат и за моята глава. Изглежда сега режеха главите на моряците на кърмата. Главите се ценят на Малаита, особено белите. Те заемат почетно място в плаващите домове на крайморските диваци. Какви особени разкрасяващи качества намират в тях туземците от вътрешността, не знам, но и те ги ценят като крайморските.
У мен се породи смътно желание да се спася и аз запълзях на колене към винча, където успях да се изправя на крака. Оттам можах да погледна към кърмата и видях три глави
върху покрива на кабината — главите на тримата моряци, на които бях заповядвал толкова месеци. Черните видяха, че съм се изправил, и се запътиха към мен. Посегнах за револвера и открих, че са ми го взели. Не мога да кажа, че се бях уплашил. Няколко пъти съм бил близо до смъртта, но май че никога не е било по-лесно да се умре, отколкото точно тогава. Бях полузашеметен и като че ли нищо нямаше значение.
Първият чернокож се беше въоръжил със сатър от камбуза и се кривеше като маймуна, като се канеше да ме разсече от горе до долу. Но този удар остана ненанесен. Черният се строполи като чувал на палубата и аз видях как от устата му шурна кръв. Някак смътно чух да гръмва пушка и да продължава да гърми. Негър след негър се поваляха долу. В главата ми започна да се прояснява и аз си дадох сметка, че нито един изстрел не отиваше нахалост. С всяко изгърмяване на пушката падаше по един черен. Аз седнах на палубата до винча и погледнах нагоре. Курдисал се на салинга, седеше Саксторф. Как се беше добрал дотам, не мога да си представя, защото беше качил със себе си два винчестъра и не знам колко паласки с патрони, и сега правеше единственото нещо, за което беше годен.
Виждал съм стрелба и клане, но никога не съм виждал такова нещо. Аз седях до винча и гледах представлението. Бях премалял, нямах сили и виждах всичко като насън. Прас, прас, прас, прас! — изтрещяваше пушката и — туп, туп, туп, туп! — стоварваха се на палубата черните. Беше изумително да ги гледаш как падат. След първия устрем да ме хванат, когато десетина бяха паднали, те сякаш се парализираха, но той не спираше да изпразва пушката. По това време местните кану и двете лодки пристигнаха от брега, въоръжени със стари пушки и с винчестъри, които бяха пленили в лодките. Залпът, който отправиха срещу Саксторф, беше страхотен. За негово щастие черните ги бива само от близко разстояние. Те нямат обичай да опират пушките на рамото, а чакат, докато горе-долу стигнат до човека, и тогава стрелят от хълбок. Когато пушката му се нагорещи силно, Саксторф я смени. Това беше имал предвид, когато се бе качил с две пушки.