Изумителното беше скоростта, с която стреляше. А също така и това, че той улучваше всеки път. Ако някога е имало нещо неизбежно, този човек беше такъв. Бързината беше, която правеше клането така ужасяващо. Черните нямаха време да мислят. Когато смогваха да помислят, те бързаха да се хвърлят във водата, при което, разбира се, преобръщаха своите кану. Саксторф не спираше. Водата беше пълна с чернокожи и — бум, бум, бум! — той забиваше куршумите си в тях. Нито един нахалост, и аз чувах ясно тупкането на всеки куршум, когато се забиваше в човешката плът.
Черните се разпръснаха и заплуваха към брега. Водата
беше осеяна с появяващи се и потапящи се глави, а аз стоях и като насън наблюдавах всичко това — появяващите се глави и главите, които бяха завинаги потънали. Някои от изстрелите надалеч бяха великолепни. Само един човек стигна до брега, но когато се изправи, за да прегази плиткото, Саксторф го повали. Беше прекрасно. А когато единдвама чернокожи изтичаха да го измъкнат от водата, Саксторф повали и тях. Тогава си помислих, че всичко е свършено, но чух пушката да изтрещява пак. Един черен беше излязъл от каюткомпанията и втурнал се бегом към релинга, беше паднал насред пътя. Каюткомпанията трябва да е била пълна с тях. Аз наброих двайсет. Те се качваха един по един и се спускаха към релинга. Но не стигаха дотам. Това ми напомняше стрелба по панички. Черна фигура изскачаше от каюткомпанията, прас! — изгърмяваше пушката на Саксторф и черната фигура се строполясваше. Разбира се, тези долу не знаеха какво става на палубата и затова продължаваха да изскачат, докато не беше довършен и сетният.
Саксторф почака за по-сигурно и след това слезе на палубата. Той и аз бяхме всичко, което остана от пълния състав на екипажа на „Дукеса“, и аз бях много зле, а Саксторф беше безпомощен сега, след като свърши със стрелянето. По мои указания той проми раните на главата ми и ги заши. Друго нищо не можеше да се направи. Всички останали бяха мъртви. Помъчи се да вдигне платната. Саксторф вдигаше, а аз държех фала. Той пак беше предишният тъпоглав дръвник. Не можеше да свърши работа за пет пари и когато аз припаднах, с нас като че ли беше свършено.
Дойдох на себе си, а Саксторф седеше безпомощно, на релинга и чакаше да ме пита какво да прави. Казах му да прегледа ранените и да види няма ли такива, които могат да пълзят. Той събра шестима. Един, спомням си, беше със счупен крак, но Саксторф каза, че ръцете му били здрави. Лежах на сянка, пъдех мухите и ръководех операциите, а Саксторф командуваше инвалидната си бригада. Човек да не съм, ако той не накара тия нещастни чернокожи да изредят всичките рогатки на планшира, докато налучка фаловете. Един от тях пусна въжето насред тегленето и се свлече на палубата мъртъв; но Саксторф налагаше другите и ги караше да си вършат работата. Когато фокът и гротът бяха вдигнати, казах му да избие обицата от веригата на котвата и да освободи кораба. Накарах го да ми помогне да стигна на кърмата до щурвала, където щях да се опитам някак си да управлявам. Не мога да си представя сега как го направи, но вместо да избие обицата, пусна втората котва и се видяхме закотвени с две котви.
Най-после той сполучи да избие двете обици и да вдигне стаксела и кливера. „Дукеса“ изду платна и заплава към изхода. Палубата ни предлагаше изключително зрелище. Навред
имаше мъртви и умиращи чернокожи. Някои се бяха заврели на най-невъобразими места. Кабината беше претъпкана с тях — бяха се промъкнали там от палубата, за да се скрият. Наредих на Саксторф и погребалната му бригада да ги хвърлят през борда и те — живите и мъртвите — полетяха. Акулите получиха тлъста плячка тоя ден. Разбира се, четиримата наши убити моряци отидоха заедно с тях. Обаче главите им сложихме в чувал с тежести, та да няма начин течението да ги изхвърли на брега и да паднат в ръцете на черните.