— Бъди сигурна! Още я болят, което е чудесно, но болката не е такава, че да не може да излезе от къщи, а това е още по-радостно, нали, Нети?
— Да — отвърна немощно, но нямаше и представа с какво се съгласява.
— А на теб — каза Гонт с най-веселия си глас — ти предстои голям ден, Нети.
— Така ли?
Това беше новост за нея — бе имала намерение да прекара следобеда в любимия си фотьойл с плетка в ръка, гледайки телевизия заедно с Райдър.
— Да, изключителен ден. Защо не си починеш малко тук, докато донеса нещо. Искаш ли?
— Да…
— Добре. А защо не затвориш очи? Почини си хубаво, Нети!
Тя послушно затвори очи. След неизвестно време господин Гонт се върна и й каза да ги отвори отново. Нети се подчини и изпита силно разочарование. Когато някой ти каже да си затвориш очите, винаги очакваш с нещо да те изненада. Тя се бе надявала, че когато отвори очи, той иде й поднесе поредния кристален лампион, но в ръцете му нямаше нищо с изключение на едно тесте листчета. Те бяха малки и розови и на всяко от тях пишеше:
— О! — възкликна тя. — Помислих си, че ще ми донесете цветен кристал.
— Смятам, че вече няма да имаш нужда от кристали, Нети.
— Нима? — Разочарованието отново сви сърцето й, този път по-силно.
— Да. Жалко, но е факт. И все пак мисля, че си спомняш какво ми обеща. Помниш, нали?
— Да — отвърна тя. — Искате да направя някакъв номер на Бъстър. Да сложа някакви листчета в къщата му.
— Точно така, Нети. Много добре. Пазиш ли ключа, който ти дадох.
Бавно, като под вода, тя извади ключа от джоба на палтото си и го показа на Гонт.
— Браво! — каза й мило. — А сега го прибери обратно да не се загуби. Чудесно. Ето ти и листчетата.
Той сложи тестето в едната й ръка, а в другата пъхна ролка лепенки.
Някъде вътре в съзнанието на Нети светна червена лампа, но тя бе слаба и далечна и остана незабелязана.
— Дано не ми отнеме много време. Трябва да се прибирам вече. Райдър сигурно е огладнял. Райдър е кучето ми.
— Да, знам — каза господин Гонт и я дари с широка усмивка. — Но имам чувството, че той днес не е особено гладен. Освен това съм сигурен, че няма да се изпишка на килима.
— Но…
Той докосна устните й с един от дългите си пръсти и тя усети, че всеки момент ще повърне.
— Не! — проплака. — Недейте, отвратително е.
— И други са ми го казвали. Но ако не искаш да се държа отвратително с теб, Нети, никога не ми казвай тази противна дума.
— Каква дума?
— „Но“. Ненавиждам това „но“. Без него светът щеше да бъде къде-къде по-хубав. Кажи ми нещо друго, Нети, нещо, което обичам. Нещо, което направо обожавам.
— Какво?
— Кажи това: Господин Гонт си знае работата.
— Господин Гонт си знае работата — повтори Нети и още преди думите да излязат от устата й, тя си даде сметка колко верни са те.
— Господин Гонт винаги си знае работата.
— Господин Гонт винаги си знае работата.
— Да, точно като Господ — изсмя се злокобно той, а очите му бързо потъмняха през зелено и кафяво до черно. — А сега, Нети, слушай внимателно! Трябва само да ми направиш една малка услуга, а после си свободна да си вървиш. Разбираш ли ме?
Нети разбираше и слушаше много внимателно.
Десета глава
1
Саут Перис17 е малко и занемарено градче на осемнадесет мили от Касъл Рок. Освен него в Мейн има още много други, които носят имена на европейски градове и държави — имаме си Мадрид (или Мед-дрид, както го произнасят местните), Швеция, Етна, Кале, Кембридж и Франкфурт. Може би някой знае как и защо толкова много селища за били наречени с такива екзотични имена, но не и аз.
Знам обаче, че преди двадесетина години един много добър френски готвач решил да се премести от Ню Йорк и да отвори собствен ресторант около езерата на Мейн. А после преценил, че едва ли има по-добро място за едно такова начинание от градче, наречено Саут Перис, и дори вонята от кожарската фабрика не могла да го разубеди. Резултатът бил един ресторант на име „Морис“. И до ден-днешен е там, на шосе 117 край линията, врата срещу врата с „Макдоналдс“. Именно в „Морис“ Данфърд „Бъстър“ Кийтън заведе жена си на обяд в неделя, 13 октомври.
Миртъл бе прекарала почти целия ден в щастливо опиянение и причината за това не бе в прекрасната храна на „Морис“. През последните няколко месеца — всъщност почти година — да се живее с Данфърд бе просто отвратително. Той се сещаше за нея само колкото да й се разкрещи. Самочувствието й, което и без това не беше на кой знае какво ниво, падна още по-ниско. Като всяка жена Миртъл знаеше, че за да нараниш някого, не е нужно да използваш юмруците си. Езикът често вършеше по-добра работа. А Данфърд Кийтън знаеше как да използва своя и през последната година бе направил хиляди невидими рани с острите му краища.