Не познаваше такъв човек.
Коуфакс!
Санди Коуфакс му се обаждаше по телефона. Само дето той прекрасно разбираше кой всъщност е насреща.
Слезе по стълбите. Краката му сякаш бяха от олово. Телефонната слушалка като че тежеше сто кила.
— Здравей, Брайън — изрече кротко господин Гонт.
— 3-здравейте — отвърна той с разтреперан глас.
— Не се притеснявай за това. Ако госпожа Мизлабурски те беше видяла да хвърляш онези камъни, нямаше да те пита какво става, нали така?
— Откъде знаете?
Брайън чувстваше, че всеки момент ще повърне.
— Това няма значение. Важното е, че си постъпил правилно, Брайън. Съвсем правилно. Казал си й, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Дори полицаите да те намерят, просто ще си помислят, че си чул онзи, който е хвърлял камъните. Ще решат, че не си го видял, защото е бил от другата страна на къщата.
Момчето погледна зад ъгъла, за да се увери, че Шон не подслушва. Той седеше, кръстосал крака пред телевизора, с пликче пуканки в скута си.
— Не мога да лъжа! — прошепна в слушалката. — Винаги ме хващат!
— Този път няма да те хванат, Брайън — каза господин Гонт. — Този път ще се справиш.
А най-страшното бе, че Брайън Раск и този път помисли: „Господин Гонт си знае работата.“
2
Докато синът й си мислеше за самоубийство, а после отчаяно се наговаряше с Гонт по телефона, Кора Раск танцуваше по халат в спалнята си.
Само дето си представяше, че тази спалня не е нейната.
Когато сложеше очилата, които Гонт й бе продал, тя се пренасяше в „Грейсленд“21.
Тя танцуваше из просторните стаи, в които се носеха изискани аромати, и единствените звуци наоколо бяха кроткото мъркане на климатиците, шепотът на стъпките й по плътните килими и нежният, умоляващ глас на Елвис, който пееше „Мечтата ми се сбъдна“. Кора танцуваше под огромния полилей от френски кристал в столовата, прелиташе покрай изящните статуетки от тъмно стъкло, галеше богатите завеси от тъмносин велур… Мебелите бяха френски, в стил прованс. Стените — кървавочервени.
Обстановката се променяше като на забавен каданс и скоро тя се озова в приземния етаж. На една от стените бяха подредени десетки ловни трофеи, друга беше отрупана със златните плочи на Краля, огромни монитори блестяха на третата. Рафтовете зад дългия овален бар бяха заредени с напитки.
Плочата на стария й портативен фонограф се смени с глухо щракване. Поредният златен албум на Краля легна върху грамофона и Елвис запя „Синия Хавай“.
Кора отново танцуваше. Скрита зад слънчевите очила които бе купила от „Неизживени спомени“, тя пристъпваше унесено от крак на крак, представяйки си, че се носи из Грейсленд.
В същия момент в съседната стая синът й лежеше в леглото си, гледаше снимката на Санди Коуфакс и си мислеше за алибита и пушки.
3
Средното училище на Касъл Рок се издигаше между пощата и библиотеката и представляваше мрачно здание с червени тухли, останало от времето, когато е господствало мнението, че една сграда става за училище само ако прилича на затвор. Това в Касъл Рок беше построено през 1926 година и идеално отговаряше на тези изисквания. С всяка година градът все повече узряваше за идеята да се построи ново училище — с истински прозорци вместо бойници, с игрище, което да не прилича на затворнически плац, и класни стаи, в които да може да се живее през зимата.
Кабинетът, в който Сали Ратклиф провеждаше занятията си по правоговор, беше допълнително пригоден за тази цел и се намираше в сутерена между котелното и склада с неговите купища тоалетна хартия, тебешири и тетрадки. С катедра и шест чина в стаята нямаше къде да се обърнеш, но тя направи всичко възможно да създаде поне малко атмосфера. Отлично знаеше, че повечето от децата, включени в класа по правоговор — заекващи, съскащи, фъфлещи и дислексици — бяха развили у себе си сериозен комплекс заради говорните си дефекти. Връстниците им ги подиграваха, родителите непрекъснато им правеха забележки и беше крайно необходимо поне средата, където се учеха да говорят, да ги насърчава и развеселява, доколкото е възможно.
Затова Сали бе провесила цветни гирлянди по прашните тръби на тавана, стените бяха облепени със снимки на телевизионни и рокзвезди, а на вратата се мъдреше огромен плакат на Гарфийлд, от чиято уста излизаше балонче с думите: „След като такава готина котка като мен може да изговори всичките тия глупости, значи и ти можеш!“
Въпреки че учебната година бе започнала едва преди пет седмици, вече бе изостанала с дневниците и имаше намерение да прекара целия ден над тях. Но към един и петнайсет изведнъж ги събра, прибра ги в картотеката и сложи ключа. Каза си, че денят е твърде хубав, за да го прекара затворена в това мазе, нищо че котлите като никога бяха проявили милостта да замлъкнат. Това обаче не беше единствената причина: Сали имаше планове за следобеда.