Но се бяха срещнали. Двамата бяха излизали в продължение на повече от година въпреки растящата вражда между католици и баптисти. Бяха се разделили малко преди историята с казиното, но…
Лестър излезе от колата и взе да прелиства прозрачните джобове на портфейла. Съмнението му растеше с всеки миг. Ето шофьорската книжка на Лапоант — на снимката той беше с ония тънки мустачки, които бе пуснал, докато ходеше със Сали. Знаеше как някои хора наричат такива мустачки — пичеловки.
Ето и риболовният му билет. И снимка на родителите му. И ловен билет. И…
Гледаше вцепенен снимката, на която бе попаднал, и не можеше да повярва на очите си. Беше снимка на Джон и Сали — приятел и приятелка. Двамата стояха пред някакво панаирно стрелбище, гледаха се и се смееха. Тя държеше огромно плюшено мече. Лапоант може би току-що й го бе спечелил на стрелбището.
Лестър гледаше снимката, а в средата на завидно високото му чело запулсира вена.
Как го беше нарекла? Лъжливо копеле?
— Виж ти кой го казва — прошепна.
В душата му се надигна ярост. Всичко стана светкавично. А когато миг по-късно някой го побутна по рамото, той се обърна обезумял, хвърли портфейла на пода, сви юмруци и… едва не прати безобидния пелтек Слоупи Дод в края на следващата седмица.
— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — смънка детето. Очите му бяха огромни и кръгли, но не изглеждаше уплашен. Любопитен, да, но не и уплашен. — Добъ-бъ-бре ли съ-съ-сте?
— Да — отвърна ядосано Лестър. — Върви си у дома, Слоупи. Нямаш работа е тоя скейтборд на паркинга.
Той се наведе да вземе портфейла, но Слоупи беше половин метър по-близо до земята и го изпревари. Момчето погледна с любопитство снимката на Лапоант върху шофьорската книжка и подаде портфейла на треньора Прат.
— Тъ-тъ-тоя е о-о-ня — каза небрежно Слоупи и се метна на скейтборда да си върви.
Но преди да успее да потегли, Лестър го сграбчи за фланелката. Дъската се изплъзна изпод краката му, тръгна сама и се удари в някакъв сандък за цветя. Фланелката на Слоупи с AC/DC отпред и надпис „FOR THOSE ABOUT TO ROCK, WE SALUTE YOU“27 се скъса около врата, но на него, изглежда, не му пукаше. Той не даваше вид да е изненадан от поведението на учителя, та камо ли уплашен. Мъжът обаче не забеляза тези подробности. Лестър отдавна не беше в състояние да забелязва подробностите. Той беше от онези високи, спокойни мъже, у които под привидното спокойствие дреме низък, суров нрав — една разрушителна емоционална бомба със закъснител. Някои през целия си живот остават слепи за този опасен погреб в душите си, но Лестър бе открил своя (или по-точно той бе открил него) и сега бе напълно обладан от силата му.
Стиснал парче от фланелката на Слоупи в юмрук с размерите на хамбургски салам, Лестър навря запотеното си лице в лицето му. Вената на челото му всеки момент щеше да изскочи.
— Какво значи „тоя е оня“?
— Съ-съ-същият дъ-д-дето въ-в-взе гъ-г-госпожица Ра-Ра-Ратклиф в пе-пе-петък съ-съ-след у-у-чилище.
— Взел я след училище? — попита той с дрезгав глас и така разтърси момчето, че пломбите му едва не изпадаха. — Сигурен ли си?
— Д-да — отвърна Слоупи. — За-за-заминаха с ва-ваш’та к-кола, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат. Тъ-той ка-ка-раше.
— Караше? Той караше моята колата? Джон Лапоант е карал колата ми със Сали до него!?
— Тъ-тъ-този — каза Слоупи и посочи снимката на книжката. — Н-но преди да се ка-качат, тъ-тъ-той я це-це-целуна.
— Направи ли го? — попита Лестър. Лицето му бе станало каменно. — Направи ли го те питам?
— О, дъ-дъ-да.
Широка (и твърде похотлива за възрастта му) усмивка цъфна на лицето му.
С мек, кадифен глас, напълно различен от грубия „давайте, момчета“ тон, с който обикновено ревеше из игрището, Лестър попита:
— А тя отвърна ли на целувката му? Как мислиш, Слоупи?
Слоупи многозначително врътна очи.
— Мъ-мъ-мисля, че дъ-дъ-да! Мъ-мъ-мисля, че го къ-къ-караха с е-е-език, тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат!
— Значи с език — размишляваше той с новия си, мек като кадифе глас.
— А-ха.
— Караха го с език — чудеше се Лестър с новия си, мек като кадифе глас.
— Чъ-чъ-чес’на дъ-дума.
Пусна Слоупъра (както го наричаха малкото му приятели) и се изправи. Вената на челото му постепенно влизаше в нормалния си ритъм. На лицето му бе изписана усмивка. Неприятна и отблъскваща, разкриваща много повече бели, квадратни зъби, отколкото бе нормално да има човек. Сините му очи се бяха превърнали в малки, сбръчкани триъгълничета. Късата му коса стърчеше наелектризирана.
— Тъ-тъ-треньоре Пъ-Пъ-Прат? — обади се Слоупи. — Съ-съ-сичко наред ли е?