— Онези от вратата на Нети ли? Размазаните?
— Точно. Имаме пълно съответствие с един твой човек. Регистриран е — дребно хулиганство през 1977. Разполагаме и със снимки от досието.
— Не ме мъчи, Хенри — кой е?
— Гражданинът се казва Хю Албърт Прийст.
— Хю Прийст! — възкликна Алън.
По-малко би се учудил, ако Хенри бе назовал името на Джеймс Данфърд Куейл29. Доколкото му бе известно, двамата еднакво добре познаваха Нети Коб.
— Откъде накъде Хю Прийст ще коли кучето на Нети? Или пък ще троши прозорците на Джърсик?
— Не знам, не познавам господина — отвърна Хенри. — Иди питай него. Всъщност, защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?
— Добра идея — отвърна Алън. — Ще се чуем по-късно, Хенри. Благодаря ти.
— Само ме дръж в течение, приятел. Предполага се, че аз водя делото, нали знаеш?
— Нямаш проблеми.
Връзката прекъсна с метално „дзън“ и в радиостанцията на Алън се чу непрекъснатият сигнал на отворена телефонна линия. Той тъкмо посягаше да остави микрофона, когато сигналът бе прекъснат от странно колебливия глас на Шийла Бригъм.
— Шерифе, Поли Чалмърс чака на другата линия. Помоли ме да ви свържа, щом се освободите.
„Поли ли?“ — примига учудено той и изведнъж го обзе страх, какъвто човек изпитва, когато телефонът звънне в три часа през нощта. Тя никога не бе молила за такава услуга преди и ако го бяха питали, би казал, че никога не би го направила. Това би било в противоречие с представата й за добро поведение, а Поли изключително много държеше на доброто поведение.
— Каза ли защо ме търси, Шийла?
— Не, шерифе.
Естествено, че не. Тя нямаше навика да занимава хората с проблемите си. Самият факт, че бе попитал за това, показваше колко изненадан беше всъщност.
— Шерифе?
— Прехвърли я, Шийла.
— Разбрано, шерифе.
Дзън!
Алън стоеше на слънцето, а сърцето му биеше като обезумяло. Тая работа не му харесваше.
Отново се чу „дзън“, последвано от гласа на Шийла — далечен, едва доловим.
— Давай, Поли — трябва да си на линия.
— Алън? — Гласът й бе толкова силен, че той почти отскочи. Това не бе нейният глас, а на някакъв… подивял великан. Една дума му беше напълно достатъчна, за да го разбере.
— Тук съм, Поли, какво има?
За миг настъпи тишина. Някъде в далечината се долавяше смътното жужене на други гласове. Алън имаше време само да се запита дали връзката не е прекъснала… и да се помоли да е така.
— Алън, знам, че това е открита линия, но съм сигурна, че ще разбереш какво имам предвид. Как си могъл? Как си могъл!?
Нещо в този разговор му беше познато.
— Поли, не те разбирам.
— О, мисля, че прекрасно ме разбираш — отвърна тя. Гласът й бе станал по-плътен, по-труден за разбиране и Алън осъзна, че ако още не се е разплакала, всеки момент ще го направи. — Тежко е да разбереш, че не познаваш човека, когото си смятал за близък. Тежко е да откриеш, че лицето, което си обичал, е просто една маска.
Изведнъж осъзна какво му напомняше този разговор. Напомняше му кошмарите, които бе имал непосредствено след гибелта на Ани и Тод. Кошмари, в които той стоеше край пътя и ги гледаше как приближават с колата. Приближаваха към смъртта си и той го знаеше. Но беше безсилен да го предотврати. Мъчеше се да размаха ръце, но ръцете му бяха тежки като олово. Опитваше се да извика, но не се сещаше как да отвори устата си. Те минаваха покрай него, сякаш беше невидим…
Сега бе същото — сякаш поради някаква странна причина бе станал Невидим за Поли.
— Ани… — Той осъзна ужасен чие име бе извикал и бързо се поправи. — Поли. Не знам за какво говориш, Поли, но…
— Така ли? — изкрещя му тя. — Не знаеш, значи!? Защо не ме изчака аз да ти кажа, Алън? Защо не ме попита, ако нямаш търпение да чакаш? Защо го направи зад гърба ми? Как можа!?
Той стисна очи в отчаян стремеж да хване края на обърканите си мисли. Не помогна.
— Не знам какво мислиш, че съм направил, но явно е станало недоразумение. Дай да се срещнем, да поговорим…
— Не мисля, че има смисъл да се срещаме повече, Алън.
— Разбира се, че има. Ще…
Изведнъж в главата му прозвуча гласът на Хенри Пейтън: „Защо не отидеш да го намериш, преди да се е изнервил и да е решил, че отдавна не е посещавал леля си в Южна Дакота?“
— Какво „ще“? — питаше тя. — Какво?
— Просто си спомних нещо — отвърна бавно той.
— О, така ли? Да не би да е едно писмо, което си написал в началото на септември, Алън? Писмо до Сан Франциско?