Джордж знаеше, че това не е бебешка пудра „Джонсън“.
Наведе се, навлажни пръста си и обра част от праха. После го облиза и езикът му веднага изтръпна. Долу на пода, между тоалетната и мивката лежеше празен найлонов плик. Картината беше ясна. Налудничава, но ясна. Някой беше нахлул в дома му, бе намерил кокаина… а после го беше изсипал в тоалетната. Защо? Защо? Джордж не знаеше, но реши, щом намери злосторника, да го попита, преди да му откъсне главата от раменете.
Личните му триграмови запаси бяха налице. Взе шишето и тръгна обратно към стаята. Изведнъж поредната зловеща гледка прикова погледа му. Тази гнусотия му бе убягнала първия път, когато влезе в стаята откъм коридора, но сега от този ъгъл просто не можеше да му се изплъзне.
Той стоеше прикован на мястото си, със зеници, разширени от ужас и вцепенение. Някакъв звук се мъчеше да си пробие път сред конвулсиите в гърлото му. Вените на слепоочията му пулсираха и трептяха като криле на миниатюрни птици. Най-после успя да изрече една-единствена, сподавена дума:
— Мамо…!
Долу, зад кафеникавия диван на Джордж Т. Нелсън, Франк Джюът продължаваше да спи.
30
Зяпачите по Мейн Стрийт, които бяха привлечени от писъците и изстрела, сега се забавляваха с нова атракция — опита за бягство на главния градски съветник.
Бъстър се навря в кадилака, доколкото му позволяваха белезниците, завъртя ключа на „контакт“ и натисна бутона, който сваляше автоматично стъклото на шофьорската врата. После отново затвори вратата и започна да се провира през прозореца.
Краката му продължаваха да стърчат от колената надолу, лявата му ръка, прикована от белезниците, беше изкълчена назад в странна чупка, веригата се впиваше в месестото му бедро. В този момент до колата се приближи Скот Гарсън.
— Хм… Данфърд — подхвана колебливо банкерът. — Не мисля, че трябва да го правиш. Струва ми се, че си арестуван.
Съветникът погледна изпод дясната си мишница, долавяйки собствената си миризма — вече доста пикантна — и видя Гарсън наопаки. Той стоеше точно зад него и сякаш имаше намерение да го измъкне от собствената му кола.
Сви краката си, доколкото можеше, а после рязко я изпъна, като конче, което си играе на пасбището. Токовете на обувките му размазаха лицето на банкера с трясък, от който Бъстър остана напълно доволен. Златните очила на Гарсън се разбиха на парчета. Той извика, залитна назад с ръце на разкървавеното си лице и се просна по гръб насред Мейн Стрийт.
— На! — изръмжа съветникът. — Не го очакваше, а? Не очакваше това, мръсен кучи сине!
Успя да се напъха целия в колата. Веригата беше достатъчна поне за това. Ключицата му проскърца предупреждаващо, но се извъртя в ябълката си дотолкова, че да му позволи да се провре под собствената си ръка и да намести задника си на седалката. Сега вече седеше зад волана, протегнал окованата си ръка навън през прозореца. Запали двигателя.
Скот Гарсън вдигна глава точно навреме, за да види кадилака, който връхлиташе върху него. Решетката сякаш му се хилеше — огромна метална планина, която всеки момент щеше да го премаже.
Бързо се търкулна встрани и за части от секундата се размина със смъртта. Една от широките, предни гуми на кадилака мина през дясната му ръка и я премаза. След нея задната окончателно я довърши. Гарсън лежеше на асфалта, вперил поглед в гротескно смазаните си пръсти, които сега приличаха на шпатули, и започна да вие към горещото синьо небе.
31
— ТАМИ ФЕЕЕЕЙ!
Този писък събуди Франк Джюът. В първите няколко секунди нямаше ни най-малка представа къде се намира — знаеше само, че е на някакво тясно, затворено място. Неприятно място. Освен това държеше нещо в ръцете си. Какво ли?
Вдигна ръка и едва не си извади очите с ножа.
— Оооо, нееее! ТАМИ ФЕЕЕЙ!
Изведнъж всичко му стана ясно. Лежеше зад дивана на стария си „приятел“ Джордж Т. Нелсън, а това бе самият Джордж Т. Нелсън, който оплакваше мъртвия си папагал.
Осъзнавайки това, си спомни и всичко останало — списанията разхвърлени из кабинета му, изнудваческото писмо, вероятния (не, стопроцентовия) край на кариерата и живота му.
Колкото и невероятно да звучи, Джордж Т. Нелсън вече хлипаше. Хлипаше заради някакво си пернато животно.
„Е — помисли си Франк, — сега ще сложа край на мъките ти, Джордж. Кой знае, може да отидеш в птичия рай.“
Хлипанията се приближаваха до дивана. Още по-добре.
Щеше да скочи — изненада, Джордж! — и копелето щеше да се прости с живота още преди да разбере какво става. Той тъкмо се бе приготвил да скочи, когато Джордж Т. Нелсън, хлипайки, сякаш сърцето му ще се пръсне, се стовари на дивана си. Беше едър мъж и тежестта му избута дивана обратно до стената. Джордж не чу изненаданото, бездиханно „УФ!“ зад гърба си; стоновете му го заглушиха. Посегна към телефона, набра номера през пелена от сълзи и хвана (като по чудо) Фред Рабин още при първото позвъняване.