Выбрать главу

— Просто вземи това, което ти казах. Ще говорим друг път.

Тя отново започна да опипва стената. Треперещите й пръсти стигнаха до отвертката.

— Това е едното — каза той. — Да видим дали ще намериш и другото.

Отново затърси и най-накрая успя да напипа перфорирания гумен калъф, който покриваше дръжката на големия чук.

— Добре. А сега ми ги дай.

Тя откачи чука от стойката му и Бъстър я придърпа към себе си. После пусна косата й, готов да я сграбчи отново, ако иска да бяга. Миртъл не помръдна. Беше дресирана. Искаше й се да й разреши просто да се върне в стаята си, да прегърне прекрасната си кукла и да заспи. Да заспи завинаги.

Той грабна инструментите от ръцете й, пъхна острието на отвертката между дръжката и ламарината и започна да налага отгоре с чука. На четвъртия удар дръжката се откачи. Бъстър измъкна белезницата и пусна дръжката и отвертката на цимента. После натисна копчето на стената и вратата на гаража започна да се затваря със скърцане. Той бавно тръгна към Миртъл с чука в ръка.

— Спа ли с него, Миртъл? — попита кротко.

— Какво?

Тя го погледна с безизразни, мътни очи.

Бъстър започна да удря с чука по дланта си. Чу се тъп, плътен звук: „Туп! Туп! Туп!“

— Спа ли с него, след като двамата разлепихте тия проклети розови бележки из цялата къща?

Жената го погледна объркана, неспособна да разбере за какво става дума. Той самият беше забравил, че по времето, когато Риджуик е вилнял из дома им, тя бе с него в „Морис“.

— Бъстър, за какво гово…

Той спря. Очите му се облещиха.

— Как ме нарече?

Апатията напусна погледа й. Тя започна да отстъпва, вдигнала ръце да се предпази. Зад тях вратата занемя. Сега в гаража се чуваше само шумът от пантофите й и тихото подрънкване на белезниците.

— Извинявай — прошепна тя. — Извинявай, Данфърд.

После се обърна и хукна към вратата за кухнята.

Той я сграбчи на три крачки от прага и отново я хвана за косата, за да я довлече до себе си.

— Как ме нарече? — изрева и замахна с чука.

— Данфърд, не! Моля те, Данфърд!

—  Как ме нарече? Как ме нарече? — крещеше той отново и отново, завършвайки всеки въпрос с онзи тъп, плътен звук: „Туп! Туп! Туп!“

8

Ейс влезе в имота на Кембър точно в пет часа. Пъхна картата на съкровищата в задния си джоб и отвори багажника. Извади кирката и лопатата, които господин Гонт така предвидливо бе подготвил, и тръгна към увисналата, прогнила веранда, която се простираше около цялата къща. Когато стигна, извади картата от джоба си и седна на стъпалата да я разгледа. Краткотрайният ефект на коката беше преминал, но сърцето му продължаваше да препуска в гърдите. Иманярството, както бе имал възможността да се убеди, също беше стимулант.

Той се огледа наоколо — буренясал двор, порутен обор, купища хилави слънчогледи.

„Не е кой знае какво, но все пак това е мястото — помисли си. — Тук завинаги ще оставя братята Корсън да ми дишат праха. Тук ще стана богат. Тук е. Някъде тук. Чувствам го.“

Но не беше просто чувство — чуваше го. Чуваше го да му пее нежно изпод земята. Богатство. Не десетки, а стотици хиляди долари. Може би дори милион.

— Милион! — прошепна развълнуван.

Пет минути по-късно вече изследваше западната страна на къщата на Кембър. Почти към края на сградата намери онова, което търсеше — голям, плосък камък. Отмести го и започна усилено да копае. След по-малко от пет минути острието на лопатата глухо издрънча на метал. Ейс падна на колене и се зарови в пръстта, като куче, което търси скрит кокал. Миг по-късно вече държеше стара тенекиена кутия.

Повечето любители на кокаина са пристрастени и към това да си гризат ноктите. Той не беше изключение. Просто нямаше нокти, с които да отвори капака. Стискайки зъби от гняв и нетърпение, Ейс извади джобното си ножче, напъна капака и погледна припряно вътре.

Банкноти!

Купища банкноти!

С радостен вик той награби две пълни шепи и… видя, че нетърпението му е изиграло лош номер. Бяха облигации. Стари и ненужни, платими само на юг от линията Мейсън-Диксън, и то до 1964 година, когато компанията фалира.

— Мамка му! — изкрещя и захвърли облигациите.

Те се понесоха на лекия вятър, веейки се във високата трева като прашни знамена.

— Копеле! Кучи син! Кретен!

Ейс изпразни кутията. Дори я обърна с дъното нагоре да види дали няма нещо залепено отдолу. Нямаше. Захвърли я, погледна я за миг, а после се засили и я запрати с ритник в храсталака.

Отново беше ред на картата. Другото кръстче беше зад обора… и изведнъж му хрумна прекрасна мисъл. Тя освети яростния мрак на съзнанието му като факла на Четвърти юли.