После прекоси салона с наведена глава и ръце свити в юмруци Чакаше някой да се разсмее. Почти се надяваше на това. Тогава щеше да изпотрепе когото свари, пък майната й на работата. Но в кръчмата цареше пълна тишина, като се изключи Рийба Макентайр, която извиваше нещо за Алабама.
— Утре ела за ключовете! — провикна се Хенри след него.
Той не отвърна. С невероятно усилие се сдържа да не забие оръфаната си жълта обувка в проклетата машинка на Хенри Бофорт и излезе с наведена глава.
6
Ситният дъждец се превърна в истински дъжд и Хю си помисли, че докато стигне до къщи, сигурно от небето ще се изсипе порой. Просто такъв му беше късметът. Продължи да върви, вече без да се олюлява така често (свежият въздух го отрезвяваше), и непрекъснато шареше с поглед насам-натам. Беше изнервен и жадуваше някой да му каже макар една дума. Тази вечер това щеше да му е достатъчно. Помисли си за момчето, което се бе изпречило пред камиона му предишния ден, и изведнъж съжали, че не го размазал на улицата. Нямаше да го обвинят в нищо. По негово време децата гледаха къде вървят.
Той мина покрай мястото, където бе стоял „Емпориум Галориум“, преди да изгори, после покрай „Ти шиеш и шиеш“ и железарията на Касъл Рок и… стигна до „Неизживени спомени“. Хвърли бегъл поглед към витрината, без да се спира, и отново впери очи напред по Мейн Стрит. Оставаше му още миля и половина и може би щеше да успя да изпревари дъжда все пак.
Но изведнъж се закова. Краката му го бяха отвели пред новия магазин и той просто трябваше да се върне.
Самотна лампа над витрината хвърляше мека светлина върху трите изложени предмета. Лъчите й пробягваха към лицето на Хю и го променяха като в приказка. Изведнъж той заприлича на уморено малко момче, което отдавна е трябвало да си легне, малко момче, току-що видяло онова, което иска за Коледа, което трябва да получи за Коледа, защото нищо друго на този Божи свят не би му се харесало. Предметът в центъра на витрината беше поставен между две тумбести вази (любимия кристал на Нети Коб, макар че Хю не знаеше това, пък и да го знаеше, едва ли щеше да го е грижа).
Този предмет бе една лисича опашка. Изведнъж отново стана 1955, той току-що бе получил книжката си и пътуваше към финала на ученическия шампионат на Уестърн Мейн — Касъл Рок срещу Грийнс Парк — с двегодишния форд-кабрио на баща си. Беше необичайно топъл ноемврийски ден. Достатъчно топъл, че да свалиш стария гюрук и да закопчаеш брезента отгоре му (особено ако си част от банда диви тийнейджъри, готови и жадни за лудории). Бяха шестима в колата. Питър Дойън беше понесъл шишенце уиски. Пери Комо въртеше радиото, Хю Прийст седеше гордо зад белия волан, а на антената се вееше дълга, луксозна лисича опашка, точно като тази, която виждаше сега във витрината.
Той си спомни как бе гледал тази развята лисича опашка и си бе казвал, че един ден, когато си купи собствена кола, ще сложи точно такава опашка на антената.
Спомни си, че отказа да пие от шишето, когато му дойде редът. Караше, а човек не пие, когато кара, защото е отговорен за живота на останалите.
Спомни си и още нещо: увереността, че в онзи момент изживяваше най-прекрасния час от най-прекрасния ден в своя живот.
Споменът го учуди и нарани с яснотата и почти осезаемата си жизненост — димният аромат на запалени листа, ноемврийското слънце, което проблясва в огледалата. А сега, като гледаше лисичата опашка във витрината на „Неизживени спомени“, Хю изведнъж осъзна, че това наистина е бил най-прекрасният ден от живота му. Един от последните дни, преди алкохолът да го оплете здраво в лепкавата си, жилава паяжина и да го превърне в изопачено подобие на цар Мидас10 — всичко, до което се бе докосвал оттогава, неизменно се превръщаше в боклук.
„Бих могъл да се променя“ — помисли си изведнъж той.
Мисълта бе по своему омайваща.
„Бих могъл да започна отново.“
Възможни ли са такива неща?
„Да, мисля, че понякога са възможни. — Мога да купя тази лисича опашка и да я завържа за антената на буика. Но ще ми се смеят. Момчетата ще се смеят. Кои момчета? Хенри Бофорт? Или оня никаквец Бил Дъгас? Какво от това? Майната им! Купи си опашката, вържи я на антената и карай…
Накъде?
Ами например към Грийнс Парк на срещата на Анонимните алкохолици като за начало.“
За миг тази възможност едновременно го уплаши и въодушеви, като затворник, осъден до живот, който вижда ключ, забравен в ключалката на килията му от разсеян надзирател. За миг той почти се видя как го прави, как получава бяла точка, после червена, синя, как става все по-трезвен с всеки изминат ден, с всеки изминат месец. Край на „Кроткия тигър“. Лошо. Но край и на ужаса, че при раздаване на заплатите ще му дадат и заповедта за уволнение заедно с чека. А това съвсем не беше лошо.