„А после — помисли си Алън — ще разправят наляво и надясно, че са видели Нан Робъртс и шерифът да се кискат като първи приятели.“
— Кафе, Алън?
— Ако обичаш.
— А малко пай към него? Домашен, с ябълки от градините на Макшери в Швеция. Вчера са ги брали.
„Добре, че не се опитва да ни убеди, че ги е брала сама“ — каза си той.
— Не, благодаря.
— Сигурен ли си? А ти, Поли?
Тя поклати глава и Нан отиде да донесе кафето.
— Май не я харесваш кой знае колко, а? — попита шепнешком Поли.
Алън остана изненадан. Всъщност въобще не се беше замислял дали я харесва или не. Това не му влизаше в работата.
— Нан ли? Не знам. Просто ми се ще да опозная хората, доколкото мога.
— И да разбереш какво искат?
— Виж това вече е трудна работа — отвърна й през смях. — Засега ще се задоволя само с намеренията им.
Тя се усмихна — беше му приятно, когато я караше да се усмихва.
— Още малко и ще те превърнем в истински философ, Алън Пангборн.
Той докосна опакото на облечената й в ръкавица ръка и отвърна на усмивката й.
Нан донесе двете чаши черно кафе и веднага се оттегли. „Не може да се отрече, че знае кога да спре с любезностите“ — помисли си Алън.
Това бе нещо, което всеки с интересите и амбициите на Нан, пределно добре знаеше.
— Е — подхвана Алън, отпивайки от кафето си, — разкажи как мина много интересният ти ден.
Тя му разказа в най-големи подробности как двете с Розали Дрейк бяха станали свидетели на агонията на Нети Коб пред входа на „Неизживени спомени“ и как тя най-после бе събрала кураж да влезе в магазина.
— Това е чудесно! — възкликна шерифът и беше съвсем искрен.
— Да, но историята не свършва дотам. Нети излезе с покупка! Представяш ли си! Никога не съм я виждала така радостна и така… така разцъфнала. Да, точно това е думата, разцъфнала. Нали знаеш колко е повехнала обикновено?
Алън кимна.
— Е, днес бузите й розовееха, косата й беше някак бухнала и тя дори се засмя на няколко пъти.
— Сигурна ли си, че е ходила в магазина само по работа? — попита той и многозначително врътна очи.
— Не ставай глупав! — смъмри го Поли, сякаш не й бе хрумнало същото, като я видя. — Та Нети те изчака да си тръгнеш — бях сигурна, че ще го направи — и едва след това влезе да ни покаже какво си е купила. Виждал ли си малката й колекция от цветен кристал?
— Не. Ако щеш вярвай, но има неща в този град, които са ми убягнали.
— Има пет-шест неща. Повечето са наследство от майка й. Каза ми веднъж, че навремето били повече, но се счупили. Както и да е, тя много си ги обича, а той й беше продал най-прекрасния лампион, който някога съм виждала. Отначалото помислих, че е на Тифани14. Но не е, разбира се. Не може да бъде. Нети никога не би могла да си позволи истински екземпляр на Тифани, но лампата е изключителна.
— И колко е платила за нея все пак?
— Не я попитах. Но бас хващам, че портфейлът й е отънял здравата.
Той се замисли.
— Сигурна ли си, че не са я преметнали?
— О, Алън! Трябва ли да си толкова подозрителен винаги? Нети може да не е много оправна, но разбира от кристали. Каза ми, че е взела лампата на сметка и сигурно е така. Освен това покупката я прави толкова щастлива!
— Виж това вече е чудесно. Открий късмета си!
— Моля?
— Така се казваше един магазин в Ютика — обясни той. — Помня го от дете: „Открий късмета си“.
— И какво, ти откри ли своя?
— Не. Така и не влязох.
— Е, очевидно нашият господин Гонт смята, че ще открия късмета си при него.
— Какво искаш да кажеш?
— Нети ми донесе кутията от кейка и вътре имаше бележка от господин Гонт. — Тя побутна чантата си към него. — Извади я ти. Днес не ми е до закопчалки.
Той взе чантата и попита:
— Много ли е зле, Поли?
— Зле — отвърна кратко тя. — Боляло ме е, но да ти кажа честно, такива болки не съм имала никога. И така е цяла седмица, откакто времето се промени.
— Ходи ли при доктор Ван Ален?
— Още не — въздъхна тя. — Чакам малко да ми размине. Досега болките минаваха точно преди да се побъркам. Надявам се и сега да стане така, но ме е страх, че един ден облекчението просто няма да дойде. Ако не се пооправя до понеделник, ще отида. Но лекарят може само да ми напише още една рецепта. Не искам да се превърна в наркоман, Алън.
— Но…
— Стига — прекъсна го кротко. — Поне засега, моля те.
— Добре — съгласи се неохотно той.
— Виж бележката. Много е любезна и някак… мила.
Той отвори чантата и и видя малък плик. Извади го.
Хартията беше плътна и мека като коприна. Отпред със старинен почерк, който приличаше на извадка от антикварен дневник, пишеше: „Мис Поли Чалмърс.“
14