А после, през май, той за пръв път спа с нея. Тя му разказа за живота си между заминаването и завръщането в Касъл Рок — история, на която не повярва съвсем и която бе убеден, че тя отново ще му разкаже някога, без да го гледа прекалено директно в очите и без да пипа непрекъснато лявото си ухо. Той си даде сметка какви усилия й бе коствало да му каже и бе доволен да изчака, за да чуе останалото. Трябваше да бъде доволен. Защото се налагаше да бъдат предпазливи.
Но малко или не, то бе напълно достатъчно, за да с влюби в нея още преди да свърши дългото лято на Мейн.
Сега, загледан в тавана на спалнята й, Алън се замиел дали не е време отново да й поговори за брак. Беше се опитал веднъж през август, но тя пак бе сложила пръст на устните му. Вероятно…
Ала нишката на мислите му започна да се къса и той неусетно заспа.
9
В съня си Алън пазаруваше в някакъв огромен магазин, Разхождаше се между рафтове, толкова дълги, че краят им се губеше в далечината. В магазина имаше всичко, което той някога бе искал, но не бе имал възможност да си позволи — часовник, устойчив на налягане, осеммилиметрова камера от „Бел-енд-Хауьл“, стотици други артикули… Но някой вървеше зад него. Вървеше почти зад рамото му и той не можеше да го види.
— На тия работи им викаме дрънкулки за глупаци, приятелче — дочу се глас.
Алън познаваше този глас. Той принадлежеше на първокласното копеле Джордж Старк.
— А на магазина му казваме „Ендсвил“16, защото тук свършват всички стоки и услуги.
Изведнъж Алън видя пред себе си огромна змия — приличаше на питон, но с друга глава. Тя изпълзя от огромен щанд с компютри „Епъл“, над който висеше табела: „БЕЗПЛАТНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ“. Той се обърна да избяга, но една ръка, без линии на дланта, сграбчи рамото му и го спря.
— Давай! — подкани го настоятелно гласът. — Вземи каквото искаш, приятелче. Вземи всичко, което ти се хареса, но ще си платиш за него.
Ала всеки предмет, до който Алън се докоснеше, неизменно се превръщаше в обгорената и разтопена закопчалка от колана на сина му.
Осма глава
1
Данфърд Кийтън не страдаше от мозъчен тумор, но имаше невероятно главоболие в ранната съботна утрин. На бюрото в кабинета му, до купчината подвързани с червена кожа данъчни отчети за периода 1982–1989 година, бе разпиляна кореспонденция — писма от Данъчната служба на щата Мейн и копия от отговорите, които той бе изпратил.
Всичко това започваше да му идва до гуша, но просто беше безпомощен.
Келтън бе пътувал до Люистън предишния ден, върна се в Касъл Рок около полунощ и прекара нощта, ходейки неспокойно из кабинета си, докато жена му спеше сладкия сън на транквилантите един етаж по-горе. Осъзна, че все по-често поглежда към малкия килер в ъгъла на кабинета. Там имаше висок рафт, натъпкан със стари пуловери, повечето от които бяха проядени от молци. Под тях лежеше резбована дървена кутия, която баща му бе направил далеч преди болестта на Алцхаймер да се спусне над него като сянка и да го лиши от всичките му умения и спомени. В нея имаше револвер.
Кийтън си даде сметка, че мисли за този револвер все по-често. Не! Не за да убие себе си, поне не в началото. А за да ликвидира Тях. Неговите Преследвачи.
В шест без петнадесет той напусна къщата и прекоси тихите улици от дома си до сградата на Кметството. Еди Уорбъртън, с метла в ръката и „Честърфийлд“ в устата (златният медал „Свети Христофор“, който си бе купил от „Неизживени спомени“ предишния ден, бе скрит на сигурно място под синята му дочена риза), го проследи с поглед по стълбите към втория етаж. Двамата мъже не си казаха нито, дума. През последната година и нещо Еди бе свикнал да го вижда в Кметството в най-невероятни часове, а Кийтън отдавна бе престанал да забелязва Еди.
Кийтън събра писмата, потисна моментното си желание да ги скъса и да разхвърли парчетата из цялата стая, и започна да ги сортира. Писмата от Данъчното на една купчина, неговите отговори — на друга. Съхраняваше тези писма в последното чекмедже на картотеката си, откъдето само той имаше ключ.
В долния край на повечето писма имаше знак: ДК/шл. „ДК“ беше естествено Данфърд Кийтън, а „шл“ — Шърли Лорънс, неговата секретарка, която записваше и печаташе кореспонденцията му. Но въпреки инициалите Шърли не бе написала нито едно от тези писма.
Има неща, които е по-разумно да не бъдат споделяни с никого.
Една фраза се наби в очите му, докато сортираше: „…забелязваме несъответствие в тримесечните отчети за данъчните приходи на Общината за 1989 година.“