Хорхе Букай
Нека ти разкажа
На дъщеря ми Клаудия
Предговор
В Буенос Адрес беше слънчево декемврийско пладне и аз имах среща с Хорхе. С моя приятел Хорхе. Щяхме да хапнем заедно, както често правехме. Но това не беше обикновена среща: този път трябваше да се срещнем, за да се сбогуваме.
От доста време пътувах редовно до Испания, за да уредя някои проблеми през почивните дни, но накрая се влюбих в Гранада и реших да се установя там — поне докато бях влюбена. И заради тази любов ние трябваше да се сбогуваме, разговаряйки и хапвайки китайска храна.
Обядвахме, поговорихме, пихме кафе… и продължихме да говорим. Повървяхме и хапнахме сладолед. А после пак тръгнахме, разговаряйки.
Привечер най-сетне се прегърнахме силно и си казахме „до скоро“.
Носех в себе си Писма до Клаудия, първата книга на Хорхе, която и до днес държа, поомачкана от препрочитане, на масичката в кабинета си. С нея сякаш отнесох частица от автора.
Извървеният заедно път и безбройните часове съвместна работа останаха зад нас. Мина време (две години?) и като отворих кабинет в Гранада, един ден писах на Хорхе: беше ми хрумнало да го поканя да поработи с мен някой уикенд. Отговорът не закъсня — едно огромно и безрезервно „да“, като самия Хорхе. Оттогава доктор Хорхе Букай идва един-два пъти в годината и ми оставя удоволствието да работи с мен.
При тези пътувания моите пациенти също се запознаха с него, първо с него, а после и с книгите му… По моя молба един ден Хорхе донесе в куфара си няколко екземпляра от Равносметки за Демиан, книгата, която сега се издава в Испания под заглавие Нека ти разкажа… Тези няколко книги бяха разграбени от пациентите и приятелите ми. Всеки, който ги прочетеше, ги даваше на приятелите си, а те пък на своите приятели… и така започнаха непрекъснато да ме питат къде и как могат да намерят книгите му. Тогава споменах на Хорхе, че е време да ги издаде и тук.
Това е предисторията на появата му в Испания и на книгата, която държите в ръце. Всички разговори и приказки в нея са ценни и прекрасни. В една от тези, които обичам най-много — „Крилете са, за да летиш“, бащата казва: „За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле… за да полетиш, трябва да си готов да рискуваш“.
Хорхе умее да създава необходимото пространство, умее и да поема рискове, а на всичко отгоре има прекрасни, огромни криле.
Хулия Атанасопуло
Гранада
Окованият слон
— Не мога — казах му. — Не мога!
— Сигурен ли си? — попита ме той.
— Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
— Нека ти разкажа…
И без да чака отговор, започна да разказва.
Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото животно и на други деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си… Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира тогава?
Защо не бяга?
Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран, защо го оковават?“.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил завързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.