— Не е вярно — възрази Пернел. — Купи я от една разпродажба на булевард „Вентура“ преди десетина години.
— О. — Никола вдигна отново унищожената тениска. — Сигурна ли си?
— Напълно. Ти не си ходил на Уудсток.
— Така ли? — Алхимика звучеше изненадано.
— Реши да не ходиш, когато „Джетро Тъл“ се отказаха да свирят там и Джони Мичъл се оттегли. Каза, че ще бъде загуба на време. — Пернел се усмихна. Тя човъркаше катинара на един огромен пътнически сандък, поставен до леглото. — Всъщност даже го повтори няколко пъти.
— Ето значи още едно нещо, за което съм грешал. — Той огледа спалнята и натисна с крак дъските на пода. — Мисля, че не бива да се мотаем дълго тук. Имам чувството, че подът ще пропадне всеки момент.
— Трябва ми само минутка. — Големият колкото юмрук катинар се отвори с изщракване и Пернел вдигна капака. Слабо ухание на рози и екзотични подправки изпълни въздуха. Никола се приближи до жена си и загледа как тя внимателно изчетква изсъхнали розови листенца от кожения вързоп вътре. — Помниш ли кога за последно прибрахме тази кутия? — попита тя тихо, несъзнателно минавайки на френски.
— В Ню Мексико през 1945-а — отвърна веднага той.
Пернел кимна. Разви кожената обвивка и под нея се показа стара на вид резбована дървена кутия.
— Ти искаше да я заровиш на полигона, където се провеждаше опитът „Тринити“16, за да бъде унищожена от първата атомна бомба.
— А ти не ми позволи — напомни й той.
Пернел вдигна поглед към съпруга си и през очите й премина сянка.
— Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря. Знам… — Тя направи пауза и на лицето й се появи израз на ужасна тъга. — Знам някои неща.
Никола постави леко ръка на рамото й и го стисна.
— И си знаела, че ще имаме нужда от тези предмети?
Пернел погледна отново към кутията, без да отговори, а после вдигна капака. Вътре лежеше навит дебел кожен камшик в сребристо и черно. Тя сви дългите си пръсти около тъмната дръжка и го вдигна. Кожените ивици прошумоляха леко от триенето една в друга.
— Ето един стар приятел — прошепна тя.
Никола потрепери.
— Отвратително нещо.
— Да, но неведнъж е спасявал живота ни — рече Пернел и го уви около кръста си, като го промуши през халките за колан на джинсите. Дръжката увисна отстрани на десния й крак.
— Изплетен е от змии, които ти отскубна от косата на Медуза — напомни й Никола. — Знаеш ли колко близо бяхме до смъртта в онзи ден?
— Е, строго погледнато, нямаше да умрем — рече Пернел. — Тя щеше да втвърди аурите ни…
— … и да ни превърне в камък — завърши Никола.
— Освен това — добави Пернел с усмивка, като потупа дървената кутия, — ние получихме каквото искахме и си струваше да видим изражението върху лицето на горгоната, докато се измъквахме. — Тя бръкна в сандъка и извади още една кутия. — А това тук е твое.
Никола избърса внезапно овлажнелите си длани в крачолите на джинсите, но не посегна да вземе кутията от жена си.
— Пери — каза той тихо, — сигурна ли си?
Зелените очи на Вълшебницата станаха твърди и пронизващи.
— За кое? — сопна се тя. Изправи се грациозно, прегърнала дървената кутия. — За кое да съм сигурна? — попита тя отново с ясно доловим гняв в гласа. — Какво чакаме, Никола? Досега чакахме толкова дълго, че времето ни изтече. Остават ти няколко седмици живот…
— Не казвай това — рече той бързо.
— Защо не? Истина е. А аз ще съм късметлийка, ако изкарам седмица или десет дни повече от теб. Но знаеш ли какво: и двамата ще живеем достатъчно дълго да видим края на света такъв, какъвто го познаваме. Тъмните древни разполагат с по-голямата част от Сборника, а Лита наближава. Има Тъмни древни, които се движат свободно по света, и ти ми каза, че в Лондон имало един Архонт. — Тя посочи към залива. — А пък Алкатраз е пълен с чудовища, които са готови да бъдат пуснати срещу града. Там има създания, каквито не съм виждала от векове.
Никола вдигна ръце в знак, че се предава, но Пернел не беше свършила.
— Какво мислиш, че ще стане, ако Сан Франциско бъде залят от кошмари, излезли от най-тъмните кътчета на човешките митове? Кажи де — подкани го тя. — Ти си изучавал историята и човешката природа, кажи ми какво ще стане. — От гняв в косата й заиграха пукащи искрици. — Кажи ми!
— Ще настъпи хаос — призна той.
— И колко време ще мине, преди градът да падне? — Ластикът, който държеше конската й опашка, се скъса и дългата й тъмна коса, прошарена със сребърни нишки, се надигна около главата й в пращящ от електричество ореол. — Седмици, дни или часове? А след като този град се превърне в димящи руини, знаещ, че тварите ще плъзнат по цяла Америка като чума. Според теб колко дълго ще могат човеците — с всичките си оръжия и напреднала технология — да устоят срещу тези чудовища?