— Не те ли е страх? — попита Ифа, като килна леко глава на една страна.
— Не — каза Софи, внезапно осъзнала, че е така. — А трябва ли?
— Може би, ако ме познаваше…
Софи се канеше да каже, че знае всичко за нея, но така щеше да издаде, че Вещицата от Ендор й е прехвърлила спомените си, а засега не искаше Ифа да го знае. Вместо това каза:
— Познавам сестра ти.
— Аз не съм сестра ми — рече Ифа, при което акцентът й се промени и в него се усетиха следи от келтския й произход.
— За кого работиш? — попита Софи.
— За себе си.
— За Древните или за Тъмните древни? — настоя момичето.
Ифа махна презрително с ръце.
— Тези термини са безсмислени. Доброто и злото са въпрос на гледна точка. Веднъж срещнах един безсмъртен човек, Уилям Шекспир, който беше написал, че няма добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене26.
Софи прехапа бузата си отвътре, за да запази лицето си безизразно. Нямаше намерение да казва на Ифа, че едва онзи ден се е срещнала с прочутия бард.
— Защо ме отвлече?
— Смяташ, че съм те отвлякла? — Очите на Ифа се ококориха изненадано, после тя сви устни. — Е, предполагам, че си права. Просто трябваше да поговоря с теб, без да ни прекъсват.
— Можехме да говорим на улицата.
— Исках да останем насаме. Можеше да ме поканиш в къщата.
Софи поклати глава.
— Нямаше да го направя. Брат ми ще те открие — добави тя.
Ифа се изсмя презрително.
— Съмнявам се. Имах кратка среща с него — той е могъщ, но неумел. — После с отсянка на нещо като благоговение в гласа тя попита: — Значи той е Злато?
— А аз съм Сребро — рече гордо Софи.
— Легендарните близнаци. — Ифа се изсмя недоверчиво.
— Не вярваш ли?
— Знаеш ли колко легендарни близнаци е имало досега?
— Разбрах, че е имало и други… — рече предпазливо Софи.
— Много други. И знаеш ли къде са сега?
Софи поклати глава, макар че знаеше отговора.
— Тези златни и сребърни аури не са дар, а проклятие — тросна се Ифа. — Те ще унищожат вас и всички около вас. Виждала съм цели градове да се подлагат на опустошение, за да бъде убит един-единствен близнак.
— Алхимика каза, че Тъмните древни…
— Вече ти казах: няма Тъмни древни — сопна се Ифа. — Има просто Древни, които не са нито добри, нито лоши. Просто раса от същества, които сега наричаме Древни. Някои помагат на човеците, други ги презират; това е единствената разлика между тях. А дори и пазителите на човечеството често си променят мнението. Да не мислиш, че сестра ми винаги е била защитница на новата човешка раса?
Този въпрос накара Софи да онемее от изненада. Искаше й се да пренебрегне намека на Ифа, но коварните спомени на Вещицата се процедиха в съзнанието й и тя долови мимолетни проблясъци от истината — самата истина — за Скатах и за това, защо я наричаха Сянката.
— Искам да ми кажеш… — започна Ифа.
— Ще ме нараниш ли? — попита внезапно Софи.
Този въпрос изненада Ифа.
— Разбира се, че не.
— Хубаво. — Софи се смъкна от хамака на пода. Олюля се леко. — Трябва да хапна нещо — каза тя. — Умирам от глад. Да ти се намират някакви бисквити или плодове?
Ифа премигна. Изправи се плавно и застана пред момичето.
— Ами всъщност, не. Аз не ям… или поне не това, което ти би нарекла храна.
— Трябва ми някаква храна. Истинска храна. Без месо — добави тя бързо и стомахът й се разбунтува само при мисълта за него. — И без лук.
— Какво му е лошото на лука? — попита Ифа.
— Не харесвам вкуса му.
Пригодената за живеене лодка бе закотвена в залива при Сауса-лито27.
Беше дълга и правоъгълна — като горния етаж на къща, поставен директно върху водата. На няколко пъти бе пребоядисвана в зелено — всеки път в различен оттенък, — само че морският въздух и времето бяха олющили повърхността и сега боята висеше на дълги ивици, разкривайки шареното дърво отдолу. Нямаше двигател и бе ясно, че не е мръдвала от това място с години.
Софи и Ифа седяха на два бели пластмасови стола на палубата. Момичето вече бе изяло два банана, портокал и круша и сега бавно дъвчеше една чепка грозде, като хвърляше семките във водата.
— Не съм твой враг — започна Ифа. — Нито пък приятел — побърза да добави. — Просто искам да знам какво се е случило със сестра ми.
— Защо те интересува? — попита с любопитство Софи, като хвърли кос поглед към червенокосата жена. Макар очите на Ифа да бяха скрити зад тъмни очила, момичето усещаше как го пронизват. — Мислех, че не си говорите от векове.