Слабият мъж посочи с брадичка към брега. Софи и Ифа се обърнаха и видяха как един яркочервен тъндърбърд спира на пристана сред облак прах.
— Тук.
Глава 21
Вързал дългата си коса на стегната конска опашка, с лекьосана бейзболна шапка на „Доджърс“ на главата, с очи, уголемени от дебелите очила, и с поне два размера по-големи дрехи, граф Сен Жермен прекоси незабелязано залата за пристигащи на лондонското летище „Хийтроу“. Щом излезе в хладния и влажен вечерен въздух навън, извади мобилния телефон от джоба си и провери за съобщения.
Имаше едно. От скрит номер. Гласеше просто: ниво 3, място 243.
Той се обърна, тръгна към сградата на паркинга и се качи по стълбите на третото ниво. Движеше се бързо, оглеждайки номерата, когато една тъмна фигура се отдели от сенките и закрачи до него.
— Такси ли търсите, господине?
— Паламед — прошепна Сен Жермен, — не прави така. Можеше да ми докараш сърдечен удар.
— Едва ли. Ти знаеше, че съм тук, нали?
Сен Жермен кимна.
— Подуших те.
— Искаш да кажеш, че мириша?
— Миришеш на карамфил. Ах, колко се радвам да те видя, стари приятелю — рече французинът на персийски диалект, който бе изчезнал преди век.
— Иска ми се да бе станало при по-благоприятни обстоятелства — каза едрият мъж с бръснатата глава и измъкна сака от ръцете на Сен Жермен. Французинът се опита да възрази, но Сарацинския рицар не му обърна внимание. — Пратих вест до моя господар — продължи той на същия древен език.
И двамата безсмъртни бяха твърде опитни, за да позволят на някого да се приближи достатъчно, за да ги подслушва, но също така знаеха, че в Лондон има повече охранителни камери, отколкото в който и да било друг град на света. Всеки, който ги гледаше сега, щеше да види единствено лондонски таксиметров шофьор, който взима клиент.
— Как е господарят ти? — попита предпазливо Сен Жермен.
— Още ти е ядосан. Изглежда, имаш дарба да разстройваш хората — добави Паламед с широка усмивка.
— Ще ми помогне ли? — попита нервно Сен Жермен.
— Не знам. Ще се застъпя за теб. Също и Шекспир, а знаеш, че той е доста сладкодумен. — Двамата спряха до едно черно такси и Паламед отвори вратата, за да се качи французинът. — Обаче ще има цена — каза сериозно рицарят.
Сен Жермен стисна приятеля си за ръката.
— Всичко. Бих дал всичко, за да върна жена си.
— Дори своето безсмъртие?
— Дори и него. Какъв смисъл има да живея вечно, ако не съм с жената, която обичам?
За миг неизмерима тъга премина по лицето на рицаря.
— Разбирам те — каза той тихо.
Глава 22
— Това е моят приятел Ма-ка-теуи-ме-ши-ке-кекуа29 — рече Били Хлапето, докато малката моторница се носеше през залива на Сан Франциско.
Мъжът с острите черти кимна на Макиавели.
— По-удобно ще ти е да ме наричаш Черния ястреб — каза той провлачено.
Беше облечен, подобно на Били, в избелели джинси, стари каубойски ботуши и тениска. Но за разлика от Хлапето, който бе слаб, та чак мършав, Черния ястреб бе планина от мускули. Управляваше подскачащата моторница с лекота.
Били го потупа по рамото.
— Карай натам; колата ми е на кей…
— Проверих. Колата ти я няма — рече Черния ястреб, после се изсмя високо при вида на потресената физиономия на Били.
— Открадната! Някой е откраднал колата ми! — Той се обърна към италианеца. — Ама това е… това е престъпление!
Макиавели запази лицето си безизразно.
— Обзалагам се, че Вълшебницата я е взела.
Били закима ожесточено.
— Бас държа, че си прав. Тя обаче ще я пази, нали? Тоест знае, че е класическа кола, и ще се отнася към нея с нужното внимание?
Макиавели улови погледа на Черния ястреб и трябваше бързо да извърне очи, за да не се засмее.
— Май четох някъде, че Пернел едва наскоро се е научила да шофира — рече той невинно.
Били се свлече до борда на лодката като поразен.
— Тя ще я съсипе! Ще потроши предавките и сигурно ще ожули гумите в тротоара. Знаеш ли колко трудно се намират такива бели гуми?
— Ако това е някаква утеха за теб — каза Черния ястреб с усмивка, — след около час вече няма да имаш нужда от кола. За последен път съм виждал господаря ни толкова ядосан през април 1906-а… а ти знаеш какво стана тогава30.
Били сприхаво му се озъби.
— Е, не виждам на какво толкова се радваш. Щях да ти оставя колата в завещанието си.
— Благодаря — каза Черния ястреб и сви рамене. — Но аз не си падам по тъндърбърди. Предпочитам мустанги.
Глава 23
Софи скочи от стола си, щом видя Джош да отваря вратата на шофьора и да слиза от червения тъндърбърд. Ръката на Ифа легна на рамото й и го стисна лекичко, но предупреждението бе ясно: не биваше да мърда. Пернел излезе от задната част на колата, а Никола бавно отвори вратата на мястото до шофьора. Трябваха му няколко секунди, докато се изправи.