— Но някои са останали — възрази Софи. — Вещицата, Прометей…
— Марс… — добави Джош.
— Гилгамеш — каза Софи. — И Скатах. Тя е останала.
— Да, неколцина са останали, за да напътстват и учат новата раса, да я побутват по пътя към величието. Но не за да се месят и да й влияят, и определено не за да управляват — поясни Пернел.
Ифа изпръхтя с горчива насмешка.
— Вярно е, че някои Тъмни древни са се опитвали да управляват човеците и Древните са се борили с тях, за да им попречат. Но всеки, който е останал, е имал причина за това… освен теб — каза изведнъж Пернел, втренчила поглед в Ифа. — Защо избра да останеш в човешкото Сенкоцарство?
Настъпи дълга пауза. Очите на Ифа станаха мъгливи и отнесени.
— Защото Скатах остана — каза тя накрая.
Поредица от кошмарни образи се завихри в ума на Софи и едно име изскочи в главата й.
— Заради Кухулин — каза тя на глас.
— Кухулин — съгласи се Ифа. — Момчето, което застана между нас. Момчето, заради което се скарахме.
… Младеж, смъртно ранен, се привързва към една колона, за да може самото му присъствие да спре една ужасяваща армия…
… Скатах и Ифа заедно тичат през бойно поле, опитвайки се да стигнат до него преди три огромни, подобни на врани фигури, да са се спуснали върху тялото му…
… Враните издигат отпуснатото тяло на младежа високо във въздуха…
… А после Скатах и Ифа се бият помежду си с мечове и копия, почти еднаквите им сиви аури се вият около тях, усукват се и се променят в десетки звероподобни форми.
— Не трябваше да се бием — каза Ифа. — Разделихме се с гневни и горчиви думи. Казахме неща, които трябваше да останат неизречени.
— Ти можеше да си направиш собствено Сенкоцарство и да се оттеглиш в него — каза Пернел.
Ифа поклати глава.
— Останах, защото ми казаха, че един ден ще получа шанс да изкупя вината към сестра си.
Докато Ифа говореше, Софи зърна мимолетен образ:
Скатах — или пък беше Ифа? — вкопчена в гърба на чудовище, което стоеше на човешки крака, но имаше две гърчещи се змийски глави. То носеше дреха от живи змии и те се стрелкаха отново и отново, хапейки червенокосата жена-воин.
— Кой ти го каза — попита тя с дрезгав шепот.
— Баба ми: Вещицата от Ендор. — Лицето на вампирката бе мрачно. — А тя рядко греши. Не мога да дойда с вас, не мога да ви помогна. Трябва да намеря сестра си. Ще се върна назад във времето, ако се налага.
Никола погледна към нея.
— В същия този момент Сен Жермен търси начин да се върне в миналото и да спаси Жана и Скатах.
Ифа изсумтя.
— В тукашното царство има по-малко от шепа Древни, които могат да сторят това. И никой от тях не е приятен.
— Сарацинския рицар ще го отведе при своя господар, Таммуз32, Зеления човек33 — каза кратко Никола. — Също като Хронос, той притежава способността да пътува по нишките на времето.
— И вие очаквате той да помогне на Сен Жермен? — Смехът на Ифа, мрачен и неприятен, отекна над водата. — Таммуз ще го разкъса на парчета.
Глава 25
— Бихме могли просто да отлетим до Сан Франциско — каза тихо Вирджиния Деър. — Аз обичам да летя. Особено ако е в първа класа и ако ти плащаш.
— Аз пък мразя да летя — промърмори Дий. — Впрочем с летенето има два проблема: резервацията на билети ще остави диря, която всеки може да проследи, а и първият полет за Западния бряг е чак утре сутринта. Освен това трае единайсет часа. Ще загубим прекалено много време и това ще позволи на Древните да организират група по посрещането ми, която да ме чака, щом кацна.
— Ами частен самолет? Достатъчно си богат за това.
— Да, достатъчно съм богат, но бумащината ще отнеме часове и също ще остави тлъста диря. Не, тази идея е далеч по-добра.
— Като казваш по-добра, това означава ли опасна! — попита тихо Вирджиния.
— Досега това не те е притеснявало.
— Аз съм безсмъртна, не неуязвима. Мога да бъда убита… както и ти — напомни му тя. — А колкото повече остарявам, толкова повече ценя дългия си живот. Нямам желание да му сложа край.
С вид на обикновени туристи, двамата стояха в сянката на едно дърво и се възхищаваха на ярко озарената фасада на „Лондонския Тауър“. Бледокремавият камък придобиваше цвета на масло под топлата светлина. Наскоро над града бе преваляло и се бяха образували локви, които отразяваха светлините. Дори в този късен час наоколо все още имаше много туристи, които се радваха на хладния въздух и се любуваха на прочутата лондонска забележителност край река Темза. От време на време проблясваха светкавици на фотоапарати.