Били направи още една крачка встрани.
— Искате да знаете дали лъжа, така ли? — попита Макиавели.
Кукулкан наклони глава на една страна, целият в слух.
— Вашите пера по-красиви ли са от тези на райската птица? — попита италианецът.
— Ама разбира се — отвърна Древния.
— Значи просто съобщавах един факт. Открил съм, че истината обикновено е най-лесният начин — каза безсмъртният. — Глупаците лъжат, умните се придържат към истината.
— Господарят ти каза, че си… сложна личност — рече Кукулкан след дълга пауза.
— Не знаех, че познавате господаря ми — каза Макиавели. — Макар че не би трябвало да се изненадвам; предполагам, че повечето Древни се познават помежду си.
— Не всички — отвърна Кукулкан. — Все още се изненадвам от време на време, когато някой, за когото не съм чувал от хилядолетия, се появи отново в това Сенкоцарство. — Той завъртя глава да погледне през огромния прозорец, който заемаше една от стените. От този ъгъл, със закривения си нос и волевата си брадичка, Древния напомни на Макиавели за каменните статуи, които бе виждал издялани по стените на храмовете из цяла Южна Америка. — Ние с твоя господар сме свързани — каза тихо Кукулкан, като погледна към италианеца. — Не с кръв или с родство, а с връзки, изковани в борба и нещастия. За мен е чест да го наричам свой брат.
— Мога ли да попитам откъде познавате господаря ми?
— В ужасните дни след потъването на Дану Талис оцелелите поеха на път с остатъците от нашата някога велика флота от метални кораби. Дълги дни се носихме по морета, кипнали от лава. Въздухът бе мръсен и вонеше на сяра, а от небето се сипеха горящи въглени и вряла вода. Когато моят кораб се блъсна в новообразуван риф от лава и потъна, аз бях единственият оцелял. Твоят господар обърна кораба си въпреки нежеланието на екипажа, само за да ме спаси, макар че бе от друг клан и каста. Делеше с мен храната и водата си, а когато се отчайвах, ме развличаше с разкази за света, какъвто е бил, и за света, какъвто ще бъде. Учеше ме, че от унищожението на Дану Талис ще се роди нов свят — нито по-добър, нито по-лош от стария. Твоят господар ме промени, накара ме да осъзная потенциала на новата човешка раса. Каза ми, че имаме нужда от тях, за да оцелеем. Аз му повярвах. — Кукулкан се изправи и закрачи из стаята, а опашката му шумолеше по пода зад него. — И още му вярвам.
Сега, когато очите му бяха привикнали към полумрака, Макиавели можеше да види, че огромната стая е пълна с безброй артефакти от културата на ацтеките, маите и олмеките: каменни изваяния, гравирани златни плочки, сложни нефритени маски и обсидианови ножове, украсени със скъпоценни камъни. Сред тези антики бяха пръснати предмети с очевиден египетски произход, някои от които поразително приличаха на съответните предмети на маите.
Пръстите на Древния се плъзнаха по един ацтекски меч от нефрит и черно вулканично стъкло.
— Аз тръгнах на запад, към Земята на джунглите и планините, докато твоят господар, Атон41, продължи на изток, към Земите на средното море. — Кукулкан взе един малък скарабей и се взря внимателно в него, преди да го остави на полицата. — Ние учехме човеците, подтиквахме ги към цивилизацията. С времето те започнаха да ни боготворят, макар и по различни начини. Никога не съм бил по-щастлив. — Сигурно нещо бе проличало по обикновено безстрастното лице на Макиавели, защото устните на Древния се извиха в усмивка. — Изненадан ли си, че сме способни на щастие? — попита Кукулкан.
Безсмъртният поклати глава.
— Древните, с които съм си имал работа през вековете, са показвали ярост, гняв, завист. Не мислех, че могат да изпитват някакви други чувства — призна той.
— Защо?
Макиавели сви рамене.
— Защото не сте хора — предположи той.
— Има чувства, които са общи за всички живи създания — от Древните до хората и дори животните — рече Кукулкан. — Никога ли не си гледал как куче оплаква господаря си, или как стадо слонове отдават почит на своите мъртви? Със сигурност си виждал каква радост проявява хрътката, когато господарят й се връща?
Макиавели кимна.
— Но е вярно, че като раса Древните не са предразположени към някои от по-леките емоции. Вековете на власт и господство до голяма степен са ни лишили от способността да се радваме на живота. Имахме всичко и искахме още. През последните години, преди островът да потъне, нямаше много веселие. Древните бяха жестоки към своите слуги и един към друг. Биехме се, защото можехме; започвахме войни само защото ни беше скучно. — Кукулкан хвърли бърз поглед към Макиавели. — Аз бях също толкова виновен, колкото и другите. Атон промени това. Той беше най-свирепият и храбър воин, който съм срещал някога, и в същото време — най-нежният и най-милият. — Древния забеляза изненадата върху лицето на италианеца. — Не знаеше ли това за своя собствен господар?