Слаб дъх на изгорели листа изпълни въздуха и очите на Сен Жермен от яркосини за кратко станаха червени.
— Нали знаеш, че сме се срещали и по-рано — аз и господарят ти?
— Знам — каза жално Паламед. — Той помни. Вече е стар… много, много стар, — но има някои неща, които никога не забравя. За нещастие ти си едно от тях.
— Как мислиш, дали ще успея да се спазаря с него? — попита французинът.
— Можеш да опиташ. Уил Шекспир и аз ще се застъпим за теб.
— Не сте длъжни да го правите — каза бързо Сен Жермен. — Може да е опасно. Дори смъртоносно — добави мрачно той.
— Ще те подкрепим — каза рицарят. — Ти често си ни подкрепял и в не един случай си ни спасявал живота. Що за хора ще сме, ако те изоставим, когато имаш нужда от нас?
Сен Жермен се приведе напред и стисна рамото на Паламед.
— Късметлия съм, че имам приятел като теб — каза той простичко.
— А за мен ти си повече от приятел — отвърна Паламед. — Кръвните ми роднини отдавна са мъртви. А когато загубих любимата си заради друг мъж, не мислех, че някога отново ще имам семейство. После един ден осъзнах, че едва ли неслучайно събирам около себе си ново семейство: първо Уил, а след това ти и моите братя-рицари. Сега вие сте моето семейство. Някога се сражавах за вярата и страната си, по-късно се бих за Артур от чувство на дълг към него и вярност към каузата му. През всичките години на битки никога не съм се сражавал за някой член на семейството си. Но тази нощ ще бъда с теб, защото си мой брат.
От тези думи на Сен Жермен му секна дъхът и той внезапно усети как гърлото му пари и от очите му бликват сълзи. Изчака няколко секунди, докато се увери, че гласът му ще е достатъчно стабилен, за да отговори.
— Аз бях единствено дете — каза той. — Винаги съм искал да имам брат.
— Е, сега имаш двама.
Таксито сви в един празен паркинг и фаровете осветиха рошава фигура, кацнала като птица върху дървена маса за пикник.
— Уил — каза радостно Сен Жермен. Отвори вратата, още преди колата да е спряла съвсем, и изскочи навън.
Шекспир слезе от масата и двамата се изгледаха за миг, а после се поклониха дълбоко един на друг — макар че поклонът на Барда бе по-скован от пищния театрален жест на французина.
Бледите очи на Шекспир бяха неспокойни, когато погледна към приятеля си.
— Добре дошъл в Шеруудската гора. — Той потрепери и добави: — Мразя това място.
Глава 34
— Добре дошли в „Пойнт Рейес“43 — каза Нитен.
Софи и Джош погледнаха през прозорците на колата. Не се виждаше нищо. Макар че когато тръгнаха от Саусалито, грееше ярко слънце и това продължи през по-голямата част от пътуването им по магистрала 101 и булевард „Сър Франсис Дрейк“, малко преди да минат през Инвърнес, бяха започнали да се появяват мъгляви пипалца. После, със стряскаща внезапност откъм морето плъзна гъста мъгла, която обви пейзажа в облаци с дъх на сол.
Джош натисна бутона за сваляне на стъклото. Въздухът, който нахлу в колата, бе студен, но момчето подаде глава навън и се опита да различи нещо в полумрака.
— Затвори прозореца — сопна се Ифа. — Ще замръзна.
— Ти си вампирка на десет хиляди години — каза Софи с усмивка, развеселена от реакцията на жената. — Не би трябвало да усещаш студа.
— Мразя тази влага — изсумтя Ифа. — Ето защо винаги съм предпочитала места с топъл климат.
Пернел се размърда. Никола дремеше, отпуснал глава на рамото й.
— Мислех, че вашата раса не се влияе от климата.
— Някои, може би — каза Ифа. — Но не и аз. — Тя вдигна ръка и запретна ръкава си. Косъмчетата по бледата й плът бяха настръхнали. — Защо мислиш, че двете със Скатах напуснахме Шотландия и не се върнахме повече? Не можехме да понасяме дъжда.
Джош прибра главата си и натисна бутона, за да вдигне стъклото. В косата му блестяха капки студена влага. Той погледна към Нитен, а после посочи към гъстата мъгла, кълбяща се пред колата.
— Не мислиш ли, че трябва да намалиш? — рече той нервно.
— Аз изобщо не мога да видя пътя — как разбираш накъде отиваме?
Очите на Нитен не помръднаха, но лека усмивка изкриви устните му.
— Не се нуждая от очите си, за да разбера накъде отивам.
— Нямам представа какво означава това — рече Джош. — Някакъв нинджа трик ли е?
Нитен стрелна Джош с предупредителен поглед.
— Каквото и да правиш, не споменавай…
Беше прекалено късно. На задната седалка Ифа се размърда.
— Нинджи — изфуча тя. — Защо всички са се вманиачили по тези нинджи? Те никога не са били толкова добри. А и бяха страхливци, които се промъкват по черни пижами, за да пронижат жертвите си с отровни стрелички. Мразя нинджите — те нямат чест.