Безсмъртният излезе от сенките и се поклони леко.
— Господарю Таммуз — каза той спокойно.
— Най-после. От векове чакам този миг; знаех си, че пътищата ни ще се пресекат отново. Открил съм, че този свят наистина е много малък. — Гласът на Древния стана по-дълбок и въздухът затрептя от него, а листата закапаха от клоните. — Франсис, граф Сен Жермен. Лъжецът. Крадецът. Убиецът!
Изведнъж от гората около тях изникнаха десетки дриади с насочени лъкове и копия. Върху дънерите се появиха лица, а после, една по една, хамадриадите излязоха от дърветата по края на поляната. Таммуз вдигна облечената си в сребърна ръкавица ръка и посочи безсмъртния.
— Убийте го! — изкрещя той. — Убийте го веднага!
Глава 40
С падането на нощта праисторическият пейзаж оживя от звуци: виене, крясъци, врещене и лай.
— Изведнъж осъзнах защо са измрели всичките тези животни — каза Скатах. Седеше с кръстосани крака на входа на една пещера с купчина камъни до себе си. — Вероятно от изтощение. Никое от тях не е можело да спи.
— Аз бих могла да поспя… стига да ме оставиш — изсумтя Жана. Дребната французойка се намираше в пещерата зад Сянката, легнала върху постеля от слама и завита с трева и клонки, които двете бяха отрязали от дърветата и сплели. Тя придърпа одеялото от листа до брадичката си и затвори очи. — Вече спя — обяви Жана и почти незабавно дишането й стана равномерно.
Скатах протегна ръка и оправи една от клонките върху раменете на приятелката си. В непрогледния мрак вдигна от едно листо огромен черен бръмбар и го остави на земята пред входа на пещерата. Той изчезна в нощта, където моментално му се нахвърли животно, приличащо на малка лисица. Скатах поклати глава: в това време и на това място всички бяха или хищници, или плячка.
Сянката долови слаб неприятен мирис, взе един камък и го метна в нощта. Нещо изквича и побягна през високите треви.
— Мечите вълци50 се върнаха — каза тя тихо. Зад нея Жана захърка съвсем лекичко.
Скатах се усмихна. Доставяше й необикновено удоволствие да знае, че Жана е заспала, уверена, че се намира в безопасност. Скати предполагаше, че това е нещо като безусловната вяра на едно дете в родителите му. После усмивката й помръкна: тя никога не бе имала такава вяра в своите родители. Двамата й бяха почти непознати, сдържани и дистанцирани, и макар че тя ги наричаше мамо и татко, това бяха само наименования; никога не бе влагала чувство в думите. Беше близка с баба си и чичо си, но най-близкото й същество винаги бе била сестра й.
Ифа от Сенките: ето едно име, за което избягваше да мисли от години.
Нещо се раздвижи в тревата и тя метна още един камък, който запрати невидимото създание с трясък в храстите.
Скатах вече рядко мислеше за родителите си. И двамата бяха живи — някой щеше да й съобщи, ако не бяха, — в едно далечно Сенкоцарство, за което твърдяха, че било оформено по подобие на изгубения свят на Дану Талис. Тя не беше ходила там от векове. Не за първи път й хрумна, че колкото и невероятно да изглеждаше, Никола и Пернел Фламел се бяха превърнали в родителите, които никога не бе имала.
Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни кога за първи път бе срещнала семейство Фламел. Беше почти сигурна, че се бе случило в Париж в средата на четиринайсети век, малко след като бяха купили „Книгата на Авраам Мага“. Знаеше със сигурност, че ги бе срещнала в Испания, когато се опитваха да преведат Сборника и определено се намираше в Париж за погребението на Пернел през 1402 година. През вековете пътищата им се бяха пресичали отново и отново. Тя им беше спасявала живота — а и те неведнъж бяха спасявали нейния — и почти случайно двамата се бяха превърнали в нейно семейство. Когато имаше нужда от съвет, отиваше при Пернел, а когато имаше нужда от пари, искаше от Никола.
През десетилетията бе имало и други, които ставаха част от новото й семейство — Жана, например, й беше като сестра, — но проблемът в това, да имаш човеци за приятели, беше, че те остаряваха и умираха, затова през последните няколко века тя гледаше да не се сприятелява с тях. За последен път бе имала кръг от близки приятели, когато свиреше в една готик-пънк група в Германия с още три от нейния вампирски клан. Диви времена бяха. През деня спяха, после по цяла нощ пееха и купонясваха, а в здрачните часове преди разсъмване ловуваха свирепите водни духове никси. Вярно, че докато преподаваше бойни изкуства в Сан Франциско, имаше много ученици и всеки последен петък на месеца ходеше с някои от тях на нощно караоке в местния суши бар, но го правеше просто за да изглежда нормална, а и те бяха по-скоро познати, отколкото истински приятели.