Лунната светлина правеше червената коса на Скати черна, а кожата й — още по-бледа от обичайното. Очите й бяха като сребърни огледала.
— Не разбираш ли какво означава това? — попита тя развълнувано.
Жана поклати глава.
— Означава, че се намираме в Сенкоцарство.
Жана продължаваше да я зяпа неразбиращо. Четири точици светлина се отразяваха в сивите й очи.
— Значи не сме в миналото.
— Не — отвърна Скати, като хвана приятелката си за ръцете и ги стисна силно. — Не сме.
— И това е хубаво?
— Ако бяхме в миналото, щяхме да сме заседнали там без никакъв изход. Или поне аз не бих могла да измисля никакъв изход, освен някой да се върне през времето и да ни открие, а вероятността да засекат точното ни местонахождение би била астрономически малка. Тогава единственият начин да се върнем в собственото си време щеше да е, като живеем около милион години.
— Това възможно ли е изобщо?
— На теория, да. Древните и Потомците могат да живеят невероятно дълго, но за човеците не съм сигурна. Виж какво стана с бедния Гилгамеш след десет хиляди години. Мисля, че тялото може да продължава да живее, но умът се прекършва под тежестта на всички спомени и преживявания.
— Значи ако това е Сенкоцарство… — започна Жана.
— … тук трябва да има лей-портал — завърши радостно Скати.
— А как ще го открием? — попита Жана.
Усмивката на Скатах помръкна.
— Тази подробност още не съм я измислила. Но трябва да е все някъде наоколо.
Мечите вълци нападнаха призори.
Скатах и Жана ги отблъснаха с лекота и животните изчезнаха с вой в гъстата мъгла, обвила пейзажа.
Малко по-късно един самотен лъв се появи в подножието на пещерата и започна да обикаля, но Скати го засипа с градушка от камъни, докато той не избяга извън обсега й.
След него се появи гигантска мечка с къса муцуна.
Двете жени я гледаха как се приближава, подскачайки на четири лапи, надигнала глава, за да души въздуха. Създанието бе грамадно.
— Сигурно тежи поне хиляда и двеста кила — рече Скати, като охлаби късите си мечове и опипа нунчакуто, — и се обзалагам, че изправена на два крака ще е висока към три метра и половина.
— Не ми се иска да я убивам — рече Жана. — Дано не се наложи.
— Повярвай ми, тя не споделя твоята неохота към убийството. — Скатах посочи със сгънатото си нунчаку. — В момента ни гледа и си мисли: закуска.
Жана поклати упорито глава и прибра меча си в ножницата, а после я метна през рамо.
Скати въздъхна.
— Ако ние не я убием, тя ще ни убие.
Жана отново поклати глава.
— Аз няма да я убия.
— Мога ли да ти напомня, че някога си водила армия?
— Това беше много отдавна. Ще се защитавам, но няма да убия невинно създание.
— Затова ли стана вегетарианка?
Жана поклати глава.
— Не — засмя се тя. — Малко след като Никола ми преля от твоята кръв, открих, че вкусът на месото ми е противен.
Мечката спря в подножието на склона и вдигна очи към тях. После се изправи на задните си крака, отметна глава и заръмжа.
Скати преразгледа първоначалната си преценка за височината на звяра.
— Три метра и седемдесет. — Тя огледа критично създанието. — Мога да се справя.
— Виж тези нокти — рече Жана. — С един замах ще ти откъсне главата. Знам, че си способна на много неща, но поникването на нова глава не е сред тях.
Тичаха почти цяла сутрин, движейки се с лекота през тучните поля от полюшващи се треви. Сега, когато знаеха, че това е Сенкоцарство, дребните несъответствия в този свят бяха станали очевидни. Вятърът духаше само от юг и винаги миришеше на лимони, във въздуха нямаше насекоми и макар че слънцето изгря от изток и се издигна по небосклона, като че ли се задържа в зенита си твърде дълго.
— Сякаш някой е създал — или пресъздал — плейстоценската епоха по памет — каза Скати.
— Е, животните поне са ги докарали както трябва — рече Жана на френски. Макар че се поддържаше във форма, й се струваше, че досега са пробягали цяла маратонска дистанция54, а краят не се виждаше. Вече бе получила бодежи отстрани, а прасците й започваха да се схващат. Освен това усещаше мазолите, които бяха почнали да се образуват в ботушите й. — Скоро ще трябва да си почина — каза тя. — Имам нужда и от вода.
Скати посочи надясно.
— Там долу има поточе.
Жана не виждаше нищо.
— Как разбра?
— Погледни — посочи Сянката.
Земята в краката им бе покрита със следи от копита и лапи и всички те водеха надясно.
— Ако там долу има място за водопой, със сигурност ще заварим някакви животни да пият… — започна Жана.