— И?
— Дадох му още един шанс. Заради децата. Разумна жена съм — изгледа Хари изпод натежалите си клепачи. — Но той не се възползва от него.
— Може да е открил, че тя се е превърнала в нещо повече от играчка?
Вигдис не отговори, но тънките й устни станаха още по-незабележими.
— Тук има ли работен кабинет или нещо подобно? — поинтересува се Хари.
Тя кимна.
Поведе го по стъпалата.
— Понякога се заключваше вътре и стоеше там с часове през нощта — отвори тя вратата към таванско помещение с изглед към покривите на съседските къщи.
— Работеше ли?
— Сърфираше из интернет. Беше откачил на тази тема. Твърдеше, че разглежда коли, но един господ знае какво е правел.
Хари се приближи до бюрото и издърпа едно от чекмеджетата.
— Изпразнил ли го е?
— От кабинета взе със себе си всичко негово. Събра го в найлонов плик.
— И компютъра ли?
— Имаше лаптоп.
— Към който от време на време е свързвал мобилния си телефон?
— Не знам да е правил нещо подобно — вдигна едната си вежда тя.
— Само предположих.
— Какво друго искате да видите?
Хари се обърна. Видгис Албю стоеше облегната върху рамката на вратата. Едната й ръка подпираше главата, а другата беше на ханша. Усещането за нещо вече преживяно беше неописуемо силно.
— Последен въпрос, госпожо… Вигдис.
— О? Да не бързате, инспекторе?
— Броячът ми работи. Въпросът е много елементарен. Допускате ли той да я е убил?
Тя го погледна замислено, леко почуквайки с тока си по прага. Хари изчака.
— Знаете ли какви бяха първите му думи, когато му казах, че знам за курвата му? „Обещай да не го споделяш с никого, Вигдис.“ Аз да не го споделям! За Арне чуждата заблуда за нашето щастие беше по-важна от реалната ситуация. Отговорът ми, инспекторе, е, че нямам представа на какво е способен. Не познавам този човек.
Хари извади визитка от джоба си.
— Обадете ми се, ако се свържете с него или разберете къде се намира. Незабавно.
Вигдис разгледа визитката с лека усмивчица на бледорозовите си устни.
— Само тогава ли, инспекторе?
Хари не й отговори.
На външните стъпала той се обърна към нея.
— Споделихте ли с някого?
— Че Арне ми е изневерил? Как смятате?
— Е, мисля, че сте прагматична жена.
По лицето й се разля широка усмивка.
— Осемнадесет минути — докладва Йойстайн. — Мамка му, получих сърцебиене.
— Звънна ли на стария ми мобилен телефон, докато бях вътре?
— Да. Даваше свободно.
— Не чух нищо. Вече не е в къщата.
— Извинявай, но не си ли чувал за вибрации?
— Какво?
Йойстайн се престори, че получава припадък.
— Ами режим „вибрация“. Silent phone44.
— Моят струва една крона и само звъни. Взел го е със себе си, Йойстайн. Какво стана със синьото BMW надолу по улицата?
— А?
Хари въздъхна.
— Да се махаме оттук.
Тридесет и първа глава
„Маглайт“
— Нали не ми казваш, че откачен тип е по петите ни, защото не можеш да откриеш човека, убил негова роднина? — Гласът на Ракел стържеше неприятно в слушалката.
Хари затвори очи. Халвуршен отиде до магазинчето на Елмер и кабинетът остана на разположение на Хари.
— Накратко, да. Сключих сделка с него. Той спази своята част.
— Значи ни преследват? И се налага да бягам от хотела със сина ми, който след няколко дена ще узнае дали му разрешават да живее с майка си? Налага се… да… — Гласът й се повиши и зазвуча отсечено и гневно.
Хари я изслуша, без да я прекъсне.
— Защо, Хари?
— Най-старата причина на света. Кръвнина. Вендета.
— Какво общо има това с нас?
— Както казах, нищо. Вие с Олег не сте целта, а средството. Този човек смята за свой дълг да отмъсти за убийството.
— Дълг ли? — Викът й отекна в тъпанчетата му. — Отмъщението е своеобразна територия, която вие, мъжете, смятате за своя. Тук не става дума за дълг, а за неандерталски нагон!
Изчака Ракел да завърши мисълта си.
— Съжалявам, но в момента не мога да направя нищо.
Тя мълчеше.
— Ракел?
— Да.
— Къде се намирате?
— Ако думите ти са истина, тоест, че са ни открили така лесно, не бих поела риска да ти съобщя адреса ни по телефона.
— Добре. На сигурно място ли сте?
— Мисля, че да.
— Мм.
На заден план руски глас ту се появяваше, ту изчезваше по линията като станция на къси вълни.
— Защото просто не можеш да ме увериш, че сме в безопасност, Хари? Кажи, че блъфират, че си измислят… — гласът й изтъня във височините. — … каквото и да е.