— Госпожо Албю? — попита Валер, влизайки в стаята. Възнамеряваше да привърши бързо с разпита. Предстоеше му обяд с обещаващо момиче и смяташе да не го изпуска.
Вигдис Албю вдигна глава от албума със снимки, който разглеждаше.
— Да?
Гледката допадна на Валер. Старателно поддържана фигура, самоуверена поза, превзета като Дорте Скапел46 и разкопчано трето копче на блузата й. Допадна му и чутото. Мекият й глас сякаш бе създаден за специалните думи, които обичаше да му казват жените. Хареса и устните й, в които вече съзря надежда да изрекат въпросните думи.
— Старши инспектор Том Валер — представи се той и седна срещу нея. — Разбирам какъв шок преживявате. С риск да ви прозвучи като клише, което едва ли означава нещо за вас в момента, но искам да ви кажа колко много ви съчувствам. Самият аз изгубих наскоро близък човек.
Почака. Накрая тя вдигна очи и той улови погледа й. Беше мътен и Валер предположи, че е плакала. Едва когато заговори, разбра, че е пияна.
— Имате ли цигара, полицай?
— Наричайте ме Том. Не пуша. Съжалявам.
— Колко време трябва да стоя тук, Том?
— Ще уредя да си тръгнете възможно най-бързо. Но първо се налага да ви задам само няколко въпроса. Става ли?
— Да.
— Добре. Имате ли представа кой би искал съпругът ви да умре?
Вигдис Албю облегна брадичка на ръката си и погледна през прозореца.
— Къде е другият полицай, Том?
— Моля?
— Не е ли редно и той да е тук?
— Кой полицай, госпожо Албю?
— Хари. Нали той се занимава с този случай?
В сравнение с останалите от випуска Том Валер направи светкавична кариера в полицията. За това си имаше съществена причина: Том беше проумял, че никой, дори адвокат от защитата, не оспорва как са събрани доказателствата, стига достатъчно категорично да потвърждават вината на обвиняемия. Друга важна причина бе безпогрешната му интуиция. Случваше се, разбира се, да не сработи, когато трябваше да му подскаже нещо, но той никога не реагираше без причина. Сега шестото му чувство се обаждаше.
— За Хари Хуле ли говорите, госпожо Албю?
— Можеш да спреш тук.
На Том Валер гласът й все още му допадаше. Сви към тротоара, наведе се напред на седалката и погледна към розовата къща, която се извисяваше величествено на върха на хълма. Предиобедното слънце се отрази в нещо подобно на животно.
— Много мило от твоя страна — каза му Вигдис Албю. — Благодаря ти, задето ме отърва от онзи Сьоренсен и за превоза дотук.
Валер се усмихна нежно. Знаеше, че лицето му излъчва топлина. Бяха му казвали колко много прилича на Дейвид Хаселхоф от „Спасители на плажа“. Имал същото телосложение, брадичка и усмивка. Понеже беше гледал сериала, много добре разбираше какво имат предвид.
— Удоволствието беше мое — отвърна той.
Наистина го чувстваше така. Докато пътуваха от Ларколен, той научи някои интересни подробности. Например как Хари Хуле се опитал да намери доказателства, че съпругът й е убил Ана Бетсен, която — ако не го лъжеше паметта — беше самоубилата се на улица „Безгрижие“ преди известно време. Случаят отдавна приключи, лично Валер направи заключението за смъртта й и подготви протокола. Какво тогава целеше този глупак Хуле? Дали не се опитва да отмъсти за стара вражда? Дали Хуле не се старае да докаже, че Ана Бетсен е жертва на криминално деяние, за да го компрометира? Звучеше напълно в стила на малоумния алкохолик, но на Валер му се струваше нелогично Хуле да вложи толкова много енергия в разследване, което в най-лошия случай щеше да разкрие, че Валер е прибързал със заключенията. На мига отхвърли възможността мотивът на Хари да е свързан с изясняване на инцидента: само във филмите полицаи се занимават с подобни неща в свободното си време.
Фактът, че заподозряният от Хари е убит, подсказваше, естествено, редица възможни отговори. Валер не знаеше какви, но понеже интуицията му нашепваше, че са свързани с Хари Хуле, прояви интерес да ги разнищи. Затова той прие поканата на Вигдис Албю за чашка кафе — не толкова заради гъделичкащата мисъл за новоизлюпена вдовица, колкото заради вероятността това да се окаже неговият шанс да се отърве от мъжа, който му дишаше във врата от… колко време? От осем месеца?
Да, преди цели осем месеца, след поредния гаф на Свере Улсен, полицай Елен Йелтен разобличи Том Валер като главния кукловод на контрабанден внос на оръжие в Осло. Той заповяда на Улсен да я очисти, преди тя да успее да сподели какво е узнала, но Валер ясно си даваше сметка, че Хуле няма да се предаде, преди да открие убиеца й. Затова се погрижи да открият шапката на Улсен на местопрестъплението, та да има повод да застреля „при самозащита“ заподозряния в убийство по време на залавянето му. Срещу Валер нямаше никакви улики, но все пак от време на време го спохождаше неприятното усещане, че Хуле е по петите му. И че може да се превърне в заплаха.