След като я застрелях — няма да го описвам в подробности, защото се оказа пълно разочарование (тя не показа нито страх, нито гняв) — поставих снимката в обувката й и тръгнах право към Ларколен. Във вилата, както положително си разбрал, скрих резервния ключ за апартамента на Ана. Поколебах се дали да не го залепя от вътрешната страна на тоалетното казанче — това ми е нещо като любимо място. Майкъл от първата част на „Кръстника“ скри пистолета точно там. Но ти едва ли щеше да се сетиш да го потърсиш там, а и нямаше логика. Затова го мушнах в нощното шкафче. Лесно, а?
След така монтирания декор ти открих път ти и останалите марионетки да излезете на сцената. Дано, впрочем, не си ми обиден заради малкото напътствия, които си позволих: интелектуалното ниво на вас, мъжете в полицията, хич не е цвете за мирисане. Тоест, не е високо.
Сега се сбогувам с теб. Благодаря ти за компанията и помощта. За мен беше удоволствие да работим заедно, Хари.
Тридесет и четвърта глава
Pluvianus aegyptius49
Едната полицейска кола стоеше паркирана пред портата, а другата бе спряна напряко на „Софие“ до „Довре“.
Том Валер заръча да не включват нито сирени, нито сини светлини.
Провери по уоки-токито дали всички са заели позиции и получи кратки потвърждения; при всяко се чуваше и пращене. Съобщението от Иваршон, че синята бланка — заповед за арест с разрешително за обиск — вече е изпратена от полицейския юрист, пристигна преди четиридесет минути. Валер категорично отказа подкрепата на отряд „Делта“. Сам щял да ръководи ареста и хората му вече били в пълна готовност. Иваршон не се възпротиви на решението му.
Том Валер потри ръце. Отчасти заради ледения вятър, фучащ по улицата откъм стадиона в Бишлет, но най-вече защото се радваше. Залавянето на престъпник е най-приятната част от работата. Проумя го още от малък: през есенните вечери двамата с Йоаким дебнеха в ябълковата градина на родителите си и чакаха дрипльовците от жилищната кооперация да дойдат да крадат ябълки. И те идваха, често по осем-десет хлапета наведнъж. Но независимо колко бяха, винаги ги обземаше силна паника, когато той и Йоаким запалеха фенерчетата и започнеха да реват по ръчно изработените мегафони. Съблюдаваха принципа на вълците, които, преследвайки северни елени, отделят от стадото най-дребния и най-беззащитния. Том се въодушевяваше от залавянето — самото поваляне на плячката. Йоаким обожаваше налагането на наказание. Въображението му в тази област стигаше дотам, че се случваше Том да го озаптява. Не защото съчувстваше на крадците, а защото за разлика от Йоаким мислеше трезво и съобразяваше какви ще са последиците. Том често мислеше, че съдбата на Йоаким не е никак случайна. Днес работеше като съдия в Градския съд в Осло и му предричаха блестяща кариера.
Том кандидатства за работа в полицията именно заради перспективата да залавя хора. Баща му настояваше да учи медицина или теология и да наследи семейната традиция. Та Том имаше най-високите оценки в училище, защо да става полицай? За самочувствието е важно човек да има сносно образование. Баща му разказваше за по-големия си брат: продавал винтове в някаква железария и мразел хората, защото се чувствал по-неспособен от тях.
Том изслушваше предупрежденията му, преднамерено надянал крива усмивка — знаеше, че баща му не може да я понася и всъщност не се грижеше за самочувствието на сина си, а си мислеше какво ще бъде мнението на съседите и роднините им, като разберат, че въпросният син — единственият му син — е станал „само“ полицай. Господин Валер старши така и не разбра, че човек може да мрази хората, дори да е по-добър от тях. Именно защото е по-способен.
Погледна часовника: 06:13. Натисна един от звънците на първия етаж.
— Ало? — обади се женски глас.
— Полиция — представи се Валер. — Бихте ли ни отворили?
— Откъде да съм сигурна, че сте полицай?
Пакистанка, помисли си Валер, и я помоли да надникне през прозореца и да види полицейските коли. Входната врата се отключи с бръмчене.
— И не излизайте — предупреди я Валер по домофона.
Нареди на един от хората си да заварди аварийния изход към задния двор. Разгледа чертежа на двора във вътрешната мрежа, видя къде се намира апартаментът на Хари и установи, че няма задни изходи.
Въоръжен с МПЗ, висящ на ремък на рамото му, Валер и още двама полицаи се промъкнаха нагоре по изтърканите дървени стълби. На третия етаж Валер спря и посочи вратата, на която нямаше — а досега не се беше и налагало да има — табелка с име. Погледна двамата си колеги. Виждаше се как под униформата гърдите им задъхано се повдигат. Не беше заради стълбите.