— Точно каквато искаме да те направим и теб.
Но в приказките не ставаше дума за юристи и когато Беате съобщи, че е приета във Висшето полицейско училище, майка й плака.
Изведнъж Беате отвори широко очи. Някой звънеше на вратата. Изпъшка и провеси крака от леглото.
— Аз съм — прозвуча глас по домофона.
— Казах, че не желая да те виждам повече — отвърна Беате, докато зъзнеше в тънкия си халат. — Махай се.
— Ще си тръгна веднага, след като те помоля за извинение. Не бях на себе си. Просто малко… подивях. Моля те, Беате. Само пет минутки.
Тя се поколеба. Вратът й още беше схванат и Хари забеляза синините.
— Донесох ти подарък — каза гласът.
Тя въздъхна. Така или иначе щеше да й се наложи да го види пак. Въпреки всичко беше за предпочитане да изяснят нещата тук вместо на работа. Тя натисна копчето, пристегна халата и зачака на вратата, докато се вслушваше в приближаващите се стъпки.
— Здравей — поздрави той, като я видя, и по лицето му се разля широка, ослепителна усмивка а ла Дейвид Хаселхоф.
Тридесет и осма глава
Fusiform gyrus
Том Валер й подаде подаръка, но внимаваше да не я докосва, защото езикът на тялото й все още издаваше страха на антилопа, подушила хищник. Мина край нея, влезе в хола и седна на дивана. Тя го последва, но остана права. Валер се огледа. Обстановката в апартамента й почти не се различаваше от жилищата на другите млади жени, в които попадаше на определени интервали от време: доста лични вещи и липса на оригинално мислене, уютно и скучно.
— Няма ли да го отвориш? — попита той.
Тя разкъса опаковката.
— Някакъв диск — смотолеви тя.
— Не някакъв диск — натърти той, — a Purple Rain57. Пусни го и ще разбереш.
Наблюдаваше я, докато тя включваше мизерното радио, тип „всичко в едно“, което тя и посестримите й наричаха претенциозно стереоуредба. Госпожица Льон не можеше да се нарече красавица, но беше посвоему сладка. Тялото й, малко постно, без много заоблености, на които да се порадваш, беше слабо и стегнато. Допадна й онова, което правеше с нея, и показа приличен ентусиазъм. Поне в началния етап, когато Валер я караше лекичко. Да, защото не й се размина с въведението. Странно, всъщност, понеже тя изобщо не беше негов тип.
Но една вечер й сервира пълната програма. И на нея — като и на повечето му любовници — тази игра не й допадна. В действителност това донякъде направи изпълнението още по-вълнуващо за него, но по принцип означаваше, че вижда съответната жена за последен път. Което, разбира се, не представляваше проблем за него. Беате дори трябваше да се радва, защото рискуваше да я сполетят и по-лоши неща. Няколко вечери по-рано лежаха в леглото му и тя неочаквано му разказа къде го е видяла за пръв път.
— В Грюнерльока — обясни тя. — Беше една вечер, ти седеше в червена кола. По улиците имаше много народ; прозорецът на автомобила ти беше свален. Беше миналата зима.
Той остана доста озадачен. Най-вече защото миналата зима една-едничка вечер ходи в Грюнерльока: съботата, когато ликвидираха Елен Йелтен.
— Физиономистка съм — с триумфална усмивка се похвали тя, забелязвайки изражението му. — Fusiform gyrus. Тази част от мозъка разпознава чертите на лицето. Моята се отклонява от нормата. Трябва да забавлявам децата в лунапарка.
— Аха — кимна той. — Какво друго си спомняш?
— Разговаряше с някакъв мъж.
Той се подпря на лакти, наведе се над нея и погали с палец гръкляна й. Усети как отвътре вената тупти като на изплашено зайче. Или пък това беше неговото сърце?
— Значи си спомняш и лицето на другия мъж? — попита я той, след като вече бе започнал да размишлява. Дали някой знае, че тя е при него тази вечер? Дали си е затваряла устата за връзката им, както я помоли? Дали има чували за смет в кухненския шкаф?
Тя се усмихна учудено:
— Какво имаш предвид?
— Ще разпознаеш ли другия мъж, ако го видиш на снимка например?
Изгледа го продължително и го целуна внимателно.
— Е? — настоя той и измъкна другата си ръка изпод възглавницата.
— Мм. Не. Беше с гръб към мен.
— Но сигурно помниш с какво е бил облечен? Искам да кажа, в случай че те помолят да го идентифицираш.
Тя поклати отрицателно глава.
— Fusiform gyrus помни само лица. Останалата част от мозъка ми е напълно нормална.
— Но си спомняш цвета на колата, в която съм бил?
Тя се засмя и се сгуши в него.
— Сигурно онова, което съм видяла, ми е харесало.
Той отдръпна ръката си от гърлото й.
След две вечери й поднесе пълното си шоу. И тогава гледката не й допадна. Нито звуците. Нито усещанията.