— Не забелязах да имаше други. Просто се ометох.
— И се отърва толкова лесно? Сигурен ли си, че този тип е бил полицай?
— Да, беше онзи!
— Кой?
— Хари Хуле. Наскоро пак дойде в магазина.
— Не си ми споменал.
— Ами това е ключарско ателие! Непрекъснато идват полицаи!
Светна зелено. Валер бибитна на колата пред него.
— Добре, после ще го обсъдим. Къде си в момента?
— В една телефонна кабина пред… ъъъ… Съда — нервно се засмя той. — И не ми е много приятно.
— В апартамента ти има ли нещо, което не трябва да е там?
— Чисто е. Цялото оборудване е във вилата.
— А ти, и ти ли чист?
— Много добре знаеш, че вече не взимам. Ще дойдеш ли скоро? Мамка му, целият треперя.
— Само се успокой, Слуга — каза Валер, докато изчисляваше колко време му е необходимо. Трюван. Главното полицейско управление. Центъра. — Представи си, че ограбваш банка. Като дойда, ще ти дам хапче.
— Нали ти казвам, вече не взимам — колебливо повтори Слугата. — Не знаех, че разнасяш хапчетата навсякъде, Принце.
— Естествено.
Мълчание.
— С какво разполагаш?
— Mothers arms.60 Рохипнол. В теб ли е пистолетът „Йерихон“?
— Естествено.
— Добре. Тогава ме чуй хубаво. Ще се срещнем на кея от източната страна на Пристанищния склад. Малко съм далечко и ми трябват четиридесет минути.
— Какви ги дрънкаш? Идвай, по дяволите! Веднага!
Без да отговори, Валер се заслуша в дишането, което съскаше в мембраната.
— Ако ме хванат, ще те повлека със себе си. Дано ме разбираш правилно, Принце. Ще те изпея, стига така да се отърва по-леко. Нямам намерение да лежа заради теб, ако не…
— Звучиш ми паникьосан, Слуга. Сега паниката е излишна. Каква е гаранцията, че вече не си арестуван, и това не е капан, за да ме натопиш и мен? Сега схващаш ли? Ела сам и застани под някой фенер, та да те виждам ясно, като пристигна.
Слугата изпъшка.
— Проклятие! Проклятие!
— Е?
— Добре. Става. Само ми донеси хапчетата. Проклятие!
— На Пристанищния склад след четиридесет минути. Под някой фенер.
— Не закъснявай.
— Почакай, има още нещо. Ще паркирам на известно разстояние от теб и като ти кажа, вдигаш пистолета във въздуха така, че да го виждам.
— Защо? Да не те гони параноята?
— Да кажем, че точно в момента ситуацията не е много ясна и не поемам никакви рискове. Само прави, каквото ти кажа.
Валер натисна червеното копче и си погледна часовника. Усили звука до дупка. Китари. Прекрасен, чист шум. Прекрасна, чиста ярост.
Зави към една бензиностанция.
Бярне Мьолер прекрачи прага и огледа стаята неодобрително.
— Уютно, а? — подхвърли Вебер.
— Чух, че бил стар познайник?
— Алф Гюнерю. Или поне апартаментът се води на негово име. Тук имаме множество отпечатъци. Скоро ще разберем дали са негови и по стъклото — посочи той към млад мъж, който събираше доказателствен материал от прозореца с четчица. — Най-добрите отпечатъци са върху стъкло.
— Щом сте започнали с отпечатъците, значи сте открили и други неща?
Вебер посочи найлонов плик, поставен заедно с други предмети върху вълнено одеяло на пода. Мьолер клекна и бръкна вътре с пръст.
— Хм. Има вкус на хероин. Има-няма половин килограм. А това какво е?
— Снимка на две деца. Още не знаем кои са. И ключ на „Триовинг“, който положително не е за тази врата.
— Ако е и за други помещения, „Триовинг“ знаят кой е собственикът. Момчето на снимката ми е някак познато.
— И на мен.
— Fusiform gyrus — обади се зад тях женски глас.
— Госпожице Льон — озадачен я поздрави Мьолер. — Какво прави тук Отделът по грабежите?
— Аз ги посъветвах да претърсят жилището за хероин. И помолих да те извикат.
— Значи имаш информатори и сред наркоманите?
— Крадците и наркоманите са голямо сплотено семейство.
— Кой е информаторът?
— Нямам представа. Позвъни ми вкъщи, след като си бях легнала. Отказа да сподели как се казва и как е разбрал, че съм полицай. Но сигналът му беше толкова конкретен и подробен, че се реших да събудя един от служебните ни юристи.
— Хм — учуди се Мьолер. — Наркотици. Присъди. Опасност от унищожаване на доказателства. Получила си зелена светлина на момента, нали?
— Да.
— Не виждам труп. Защо ме извикаха?
— Защото информаторът ми подхвърли още една идея.
— Така ли?
— Алф Гюнерю е познавал отблизо Ана Бетсен. Като любовник и дилър. Тя обаче най-неочаквано го зарязала, когато срещнала другиго, докато Алф лежал в затвора. Как ти се струва, Мьолер?