— Никога не съм виждала тази жена — твърдо каза Астри Монсен.
Пак започна да вали сняг. Валеше на едри, мокри парцали, посивели от мръсотия още преди да паднат на калната поляна между Главното полицейско управление и затвора „Бутсен“. В кабинета си Хари намери съобщение от Вебер, което само потвърди подозренията му, подтикнали го да погледне на мейлите по друг начин. И въпреки това кратката сбита бележка от Вебер му дойде като гръм. Очакван гръм.
През останалата част от деня Хари проведе доста разговори и тича до факса и обратно. В промеждутъците разсъждаваше, подреждаше детайлите и се опитваше да не мисли какво търси. Но то вече се натрапваше твърде очевидно. Това влакче на ужасите се катереше, падаше, завиваше колкото си иска, но пак си оставаше като всички останали: свършваше там, откъдето започваше.
Най-сетне приключи. Изясни си повечето неща и се облегна на стола. Не усети задоволство от победата, а само празнота.
Ракел посрещна без въпроси обаждането му да не го чака. После се качи до столовата и излезе на терасата, където зъзнеха неколцина пушачи. Светлините в града вече блещукаха в ранно настъпилия мрак. Хари запали цигара, обра снега от ръба на парапета и си направи снежна топка. Оформи я с длани. Стискаше силно. По пръстите му дори потече вода. После я запрати към града и поляната. Проследи как блестящата топка пада с нарастваща скорост и накрая се изгубва на сивкавия хоризонт.
— Имах съученик Лудвиг Александър — каза високо Хари.
Пушачите разтъпкваха крака. Погледнаха го.
— Свиреше на пиано; наричахме го Ре диез. Защото има неблагоразумието веднъж в час по музика да сподели с учителката, че ре диез е любимата му тоналност. Паднеше ли сняг, всяко междучасие си устройвахме бой с топки. Ре диез не вземаше участие, но ние го принуждавахме. Това беше единственото занимание, в което му позволявахме да се включи. Служеше ни за мишена. Той хвърляше толкова слабо, че топките му не удряха никого. Друг наш съученик, Руар, здравеняк, играеше хандбал в Опсал. Правеше му кеф да улучва топките на Ре диез с глава, а после мяташе по ръцете му такива снежни топки, че го насиняваше целия. Веднъж Ре диез сложи в топката си голям камък и я хвърли, колкото бе по силите му. Руар подскочи ухилен и я удари с глава. Прозвуча като удар на камък с камък на плитко дъно — едновременно силно и меко. Тогава за пръв и последен път видях линейка в училищния двор.
Хари дръпна жадно от цигара.
— Учителите спориха дни наред да накажат ли Ре диез. Той всъщност не бе замерял някого със снежната топка. Въпросът се свеждаше дали да накажат човек, който не е съобразил, че един идиот се държи като идиот.
Хари изгаси цигарата и влезе вътре.
Минаваше три и половина. Пронизващият вятър духаше все по-силно по откритата отсечка между река Акершелва и станцията на метрото до пазарния площад в Грьонлан, където клиентелата от ученици и пенсионери скоро щеше да бъде заменена от жени и мъже със стегнати физиономии и вратовръзки, които бързат към къщи след работа. Хари бутна един такъв субект, докато тичаше надолу по стъпалата. До ушите му стигна ругатня по негов адрес и отекна между стените. Спря пред прозорчето между тоалетните. Там седеше същата възрастна жена.
— Незабавно трябва да говоря със Симон.
Тя го погледна със спокойните си кафяви очи.
— Не е в Тьойен — обясни Хари. — Всички са си тръгнали.
Жената вдигна рамене с недоумение.
— Кажете, че е Хари.
Тя поклати отрицателно глава и му махна да си тръгва.
Хари се наведе към стъклото, което ги разделяше:
— Кажете, че е спиуни герман.
Симон предпочете шосето пред тунела под Екеберг.
— Хич не си падам по тунелите — обясни той, докато пълзяха нагоре по склона в натовареното следобедно движение.
— Значи двамата братя избягали в Норвегия, израснали заедно в каравана, а са се скарали заради момиче? — попита Хари.
— Мария беше от семейство на ловара63, което се славеше с добро име. Живееха в Швеция. Там баща й беше булибаша. Омъжи се за Стефан и се премести в Осло. Беше едва на тринадесет, а той на осемнадесет. Стефан беше толкова влюбен, че би умрял заради нея. Точно тогава Раскол се укриваше в Русия. Не от полицията, а от няколко косовски албанци, живеещи в Германия. Нарочиха го, че ги е прецакал в бизнеса.
— Какъв бизнес?
— Намерили празно ремарке на аутобана до Хамбург — усмихна се Симон.
— Но Раскол се е прибрал?
— През един хубав майски ден най-неочаквано се завърна в Тьойен. Тогава с Мария се видяха за пръв път — засмя се Симон. — Боже мой, как само се гледаха. Във въздуха имаше такъв заряд, че се почудих дали не се задава гръмотевична буря.