— Чия смърт? — попита Хари.
— Всеобщата.
— Това си е пълна лудост — възкликна Беате.
— Нали точно това казвам — сухо отбеляза Ауне.
Влязоха в трапезарията. Ауне огледа един от старите столове с прави облегалки до продълговата тясна дъбова маса.
— Вече не правят такива.
Беате изпъшка.
— Но как така си е отнела живота само за да… получи възмездие? Сигурно е имало и други начини.
— Имало е, разбира се — потвърди Ауне. — Но самоубийството често само по себе си е акт на отмъщение. Автоагресорът иска да вмени чувство за вина на онези, които да го наранили чрез предателството си. Ана просто е отишла малко по-далеч. А и имаме всички основания да смятаме, че тя всъщност не е искала да живее повече. Била е самотна, отритната от семейството си и отхвърлена в любовта. Не е имала успехи като творец, потърсила е спасение в наркотиците, но не е решила проблемите си. Накратко, тя е била дълбоко разочарована и нещастна жена, съвсем рационално избрала да се самоубие. И да си отмъсти.
— Без да има морални скрупули? — учуди се Хари.
— Моралната страна на нещата е интересна, разбира се — кимна Ауне и скръсти ръце. — Нашето общество вменява на хората моралното задължение да живеят и затова порицава самоубийството. Но заради очевидното си възхищение от античността Ана вероятно се е облегнала на гръцките философи. Според тях човек сам решава кога да умре. И Ницше е споделял мнението, че отделният индивид има пълното морално право да се раздели с живота. Дори употребявал думата „Freitot“, „доброволна смърт“. Но — предупредително вдигна пръст Ауне, — тя е била изправена и пред още една морална дилема — търсенето на възмездие, — доколкото се е придържала към християнската етика, според която човек не бива да отмъщава. Парадокс е, разбира се, че християните почитат Бог, който е по-голям отмъстител от тях. Ако му се противопоставиш, ще гориш в ада за вечни времена: това отмъщение надхвърля всякакви граници. Напомня процес на Международния трибунал за амнистия, ако питаш мен. А ако…
— Навярно просто е изпитвала омраза?
Ауне и Хари се обърнаха към Беате. Тя изплашено вдигна очи, сякаш думите неволно се бяха изплъзнали от устата й.
— Морал — прошепна тя. — Желание за живот. Любов. И все пак омразата се оказва най-силна.
Четиридесет и седма глава
Морско сияние
Хари стоеше до отворения прозорец и се вслушваше в далечния вой на линейката, който бавно се удави в кипежа на големия град. Къщата на Ракел, наследена от баща й, се издигаше високо над всичко, случващо се там, долу, на светещия килим. Хари виждаше части от него между високите смърчове в градината. Обичаше да стои тук и да гледа дърветата. Мисълта от колко време са тук го изпълваше със спокойствие. Наблюдаваше и светлините на града, които му напомняха морско сияние. Само веднъж стана свидетел на такава гледка — една нощ, когато дядо му го взе на лодката, за да ловят раци до крепостта Свартхолм близо до финландския бряг. Само през онази нощ. Но никога не го забрави. Това бе един от спомените, които с годините оживяваха и ставаха все по-ясни. Не всички спомени обаче имаха такава съдба. Колко нощи е прекарал в компанията на Ана? Колко пъти са се качвали на кораба на датския капитан и са порили вълните? Не помнеше. А скоро и останалото ще потъне в забрава. Дали е тъжно? Да. Но и необходимо.
Ала два момента с присъствието на Ана нямаше да успее да изличи напълно. Две почти еднакви сцени. И на двете тя лежи в леглото, гъстата й коса е разпиляна по възглавницата като черно ветрило, очите й са широко отворени, а едната й ръка конвулсивно стиска белия чаршаф. Разликата между двете сцени е в другата ръка. На едната пръстите й са вплетени в неговите. На другата държи пистолет.
— Няма ли да затвориш прозореца? — обади се зад гърба му Ракел. Седеше на дивана с прибрани под тялото си крака и чаша червено вино в ръка. Олег си легна доволен, след като разби за пръв път Хари на тетрис. Хари се боеше, че една епоха си е отишла безвъзвратно.
По новините не съобщиха нищо ново. Все старата песен: кръстоносен поход на Изток, ответен удар на Запад. Спряха телевизора и си пуснаха „Стоун Роузис“. За своя изненада — и радост — Хари откри плочата в колекцията й. Времето на младостта. Някога никой не успяваше да оправи настроението му по-бързо от арогантни английски мухльовци с китара и нагло поведение. Сега харесваше „Kings of Convinience“64, защото пееха внимателно и звучаха съвсем малко по-стегнато от Донован. „Стоун Роузис“ съвсем тихо. Тъжно, но истина. И може би беше необходимост. Нещата поемат по своя кръговрат. Хари затвори прозореца и си обеща да заведе Олег на лов за раци при пръв сгоден случай.