Опита се да я успокои с усмивка, когато видя колко трудно й е да прикрие уплахата си. С крайчеца на окото си Хари зърна как завеската на съседската врата леко се раздвижи.
— Може ли да вляза, госпожо Монсен? Ще приключим за няколко минутки.
Астри Монсен отстъпи две крачки назад и Хари се възползва от възможността да се шмугне вътре, затваряйки вратата зад себе си. Сега можеше да разгледа щателно африканската й фризура. Очевидно бе боядисала косата си в черно и тя обграждаше малката й бяла глава като огромен глобус.
Останаха прави един срещу друг в оскъдно осветения коридор с изсушени цветя и плакат от музея на Шагал в Ница, поставен в рамка.
— Виждали ли сте ме преди? — поинтересува се Хари.
— Какво… искате да кажете?
— Само питам дали сме се срещали. Ще стигнем и до другото.
Тя отвори уста и пак я затвори. После категорично поклати глава.
— Добре — каза Хари. — Бяхте ли си у дома във вторник вечерта?
Тя кимна колебливо.
— А да сте чули или забелязали нещо?
— Не — отвърна тя малко бързо за вкуса на Хари.
— Не бързайте и помислете пак — подкани я той и се опита да се усмихне приятелски: тази мимика не беше от най-упражняваните в ограничения му репертоар от физиономии.
— Съвсем нищо — повтори тя, а погледът й търсеше вратата зад гърба на Хари. — Нищо.
На улицата Хари запали цигара. Веднага щом излезе от апартамента на Астри Монсен, чу как секретната брава щракна. Тя беше последната, с която разговаря от живущите в кооперацията, и Хари си направи извода, че никой от тях нито е чул, нито е видял него или другиго на стълбището вечерта, когато е починала Ана.
Изхвърли цигарата след второто дръпване.
Вкъщи седна във фатерщула и дълго гледа червеното око на телефонния секретар, преди да натисне копчето за прослушване на съобщения. Ракел му пожелаваше „лека нощ“, а някакъв журналист го молеше за коментар на двата грабежа. После върна лентата назад и изслуша съобщението от Ана: „И те моля да си обуеш онези дънки, дето знаеш, че много ми харесват.“
Разтърка лице. Извади лентата и я хвърли в кошчето за смет.
Навън валеше дъжд, а Хари сменяше каналите един след друг. Хандбал за жени, сапунен сериал и „Стани богат“. Спря се на шведската национална телевизия, където философ и социален антрополог обсъждаха понятието „отмъщение“. Единият твърдеше, че страна като САЩ, носител на определени морални ценности от рода на свобода и демокрация, има етичната отговорност да отмъщава за атаките на своя територия, защото те са посегателство срещу тези ценности.
— Само обетът за разплата — и неговото спазване — може да брани такава крехка система като демокрацията.
— Ами ако ценностите, които демокрацията представлява, бъдат пожертвани в акта на отмъщението? — репликира другият. — Ако съгласно международния закон са накърнени правата на друга нация? Какви ценности се защитават, ако при преследването на виновниците се отнемат правата на невинни цивилни? Къде остава моралната повеля да обърнем и другата буза?
— Проблемът — подхвана другият с усмивка — е, че имаме само две бузи, нали?
Хари изключи телевизора. Поколеба се дали да се обади на Ракел, но се отказа: беше твърде късно. Опита се да чете една от книгите на Джим Томпсън16, но откри, че страниците между 24-а и 38-а липсват. Стана и заснова напред-назад из стаята. Отвори хладилника и безцелно се втренчи в парче сирене и в буркан с ягодово сладко. Искаше му се нещо, но не знаеше какво. Затръшна вратата на хладилника. Кого се опитва да заблуди? Нуждаеше се от питие.
В два часа през нощта се събуди на стола, все още облечен. Изправи се, отиде в банята и изпи чаша вода.
— Мамка му — изсъска той на образа си в огледалото.
Влезе в спалнята и включи компютъра. В интернет намери 104 статии за самоубийството, но нито една за отмъщението, само кратки бележки и куп примери за мотиви за отмъщение в литературата и в старогръцката митология. Тъкмо се канеше да изгаси компютъра, когато се сети, че не си е проверявал електронната поща от няколко седмици. Бяха пристигнали две писма. С едното, изпратено преди четиринадесет дена, доставчикът на интернет му съобщаваше, че спира интернета. Другото беше с адрес на изпращача beth@cello.no. Кликна два пъти и прочете съобщението: Здравей, Хари. Да не забравиш ключовете. Ана. Часът на изпращането сочеше, че го е пуснала два часа преди последната им среща. Пак изчете съобщението. Толкова лаконично. Толкова… просто. Хората вероятно си изпращат такива мейли. Здравей, Хари. За външен човек сигурно би изглеждало, че са стари приятели, но в миналото те бяха поддържали връзка само шест седмици и Хари дори не подозираше, че тя има електронния му адрес.
16
Джим Топмсън (1906–1977) — американски писател, автор на криминални романи. — Бел.прев.