Телефонът жално изписука. Хари знаеше, че е Ракел. Не вдигна.
Седемнадесета глава
Сълзите на Арабия
Халвуршен страшно се изненада да види Хари, отваряйки вратата на общия им кабинет.
— Вече си на пост? Нали знаеш колко е часът…
— Не успях да спя — прекъсна го Хари; седеше със скръстени ръце, загледан в екрана на компютъра. — Ама че са бавни тези машини.
Халвуршен надзърна над рамото му.
— Когато търсиш в интернет, решаваща е скоростта на доставката. Сега си на обикновен сървър ISDN, но се радвай, понеже скоро ще се сдобием с модем. Търсиш из статии от „Дагенс Нерингслив“18?
— Ъъъ… да.
— Арне Албю? Говори ли с Вигдис Албю?
— Да.
— Какво общо имат те всъщност с банковия обир?
Хари не вдигна очи. Не беше споменавал да става дума за банковия обир, но не каза и друго, така че беше естествено колегата му да направи това предположение. Хари не му отговори, понеже в същия момент лицето на Арне Албю изпълни екрана пред тях. Над стегнатия възел на вратовръзката царствено блестеше най-широката усмивка, която Хари бе виждал някога. Халвуршен примлясна шумно и прочете на висок глас:
— Тридесет милиона за семейната компания. Днес Арне Албю може да прибави тридесет милиона крони в сметката си, след като вчера всички акции на „Албю“ АД преминаха в ръцете на хотелската верига „Чойс“. Според Арне Албю желанието му да прекарва повече време със семейството си е най-основната причина да продаде печелившото предприятие. „Искам да гледам как децата ми растат“, отбеляза Албю в свой коментар. „Семейството е най-важната ми инвестиция.“
Хари натисна „принтирай“.
— Няма ли да поръчаш останалата част от статията?
— Не, само ще задържа снимката — отвърна Хари.
— Тридесет милиона в банката, а сега е почнал и да краде, а?
— Ще ти обясня по-късно — рече Хари и се изправи. — Междувременно се чудя дали можеш да ми разясниш как да разбера кой е подателят на електронно писмо.
— Адресът му е написан на самия мейл.
— И после го намирам в телефонния каталог, а?
— Не, но разбираш от кой сървър е изпратено писмото. Вижда се от адреса. А собствениците на сървъра са наясно какви адреси притежават абонатите им. Съвсем просто е. Да не си получил интересен мейл?
Хари поклати глава.
— Дай ми адреса и ще го открия за нула време — предложи Халвуршен.
— Ъъъ… чувал ли си за сървър с адрес болд точка ком?
— Не, но ще проверя. Какъв е целият адрес?
Хари се поколеба:
— Не помня — накрая отговори той.
Поръча служебна кола от гаража и бавно потегли през квартал Грьонлан. Резлив вятър подмяташе покрай тротоарите изсушените от вчерашното слънце листа. Хората вървяха с ръце в джобовете и глави, свити между раменете.
На „Пилестреде“ Хари изпревари трамвай и намери новините по националното радио. Не съобщиха нищо за случая „Стине“. Съществувала опасност сто хиляди деца да загинат по време на суровата афганска зима. Убит американски войник. Пуснаха интервю със семейството му. Искаха отмъщение. Близо до Бишлет движението бе отбито встрани.
— Да? — Една-единствена сричка по домофона беше достатъчна да се чуе, че Астри Монсен е пипнала лоша настинка.
— Хари Хуле съм. Здравейте. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Имате ли време?
Тя подсмръкна два пъти.
— За какво?
— Предпочитам да не ги задавам оттук.
Тя пак подсмръкна два пъти.
— Не е ли удобно? — попита Хари.
Ключалката щракна и Хари бутна входната врата.
Качи се на стълбищната площадка и завари Астри Монсен в коридора с шал на раменете и кръстосани ръце.
— Видях ви на погребението — подхвана Хари.
— Струва ми се редно поне един от съседите да я почете — говореше сякаш по мегафон.
— Чудя се дали познавате този човек?
Тя пое колебливо измачканата снимка.
— Кой по-точно?
— Който и да е от тях — гласът на Хари отекна по стълбището.
Астри Монсен се загледа внимателно във фотографията. Отне дълго време.
— Е?
Тя поклати отрицателно глава.
— Сигурна ли сте?
Жената кимна.
— Аха. Знаете ли дали Ана си е имала приятел?
— Един ли?
Хари си пое дълбоко въздух.
— Искате да кажете, че са били няколко?
Тя повдигна рамене:
— Тук всичко се чува. Случвало се е оттук да се качват разни, така да се каже.
— Нещо сериозно?
— Не аз ще преценявам.
Хари изчака. Тя не издържа:
— До пощенската й кутия през лятото имаше залепена бележка с име. Разбира се, не знам дали е било сериозно…