На път за центъра Хари попита Беате защо санитарите винаги казват, че „изпращат“ пациента вкъщи. Та нали не ги карат до домовете им? А пациентите сами решават дали да се приберат, или да отидат другаде? Защо тогава не казват, че пациентите „си отиват“ у дома? Или че ги „изписват“?
Беате нямаше мнение по въпроса и Хари погледна през прозореца сивото време и си помисли, че е започнал да звучи като сърдит старец. Преди беше само сърдит.
— Променил си е прическата — отбеляза Беате. — И си е сложил очила.
— Кой?
— Санитарят.
— Охо? Не разбрах, че се познавате.
— Не се познаваме. Веднъж съм го виждала на плажа. И в кино „Елдорадо“. И на улицата до Стуртинга19. Май там беше… Сигурно са минали поне пет години.
Хари я погледна.
— Твой тип ли е?
— Ни най-малко.
— О, да — възкликна Хари. — Забравих, че имаш дефект в мозъка.
— Осло е малък град — усмихна се тя.
— Така ли? Колко пъти си ме виждала, преди да започнеш работа в полицията?
— Веднъж. Преди шест години.
— Къде?
— По телевизията. Беше разкрил случая в Сидни.
— Аха. Сигурно си била впечатлена.
— Само си спомням, че ме подразни, задето те представиха като герой, а всъщност се беше провалил.
— Защо?
— Ами така и не успя да изправиш убиеца пред съда, нали си го застрелял.
Хари затвори очи и мислено предвкуси тютюневия аромат на следващата цигара. Попипа пакета във вътрешния си джоб. Извади сгънат лист хартия и го подаде на Беате.
— Какво е това? — изненада се тя.
— Листът, по който драскаше Грете.
— „Прекрасен ден“ — прочете тя.
— Написал го е тринадесет пъти. Като в „Сиянието“.
— „Сиянието“?
— Филм на ужасите на Стенли Кубрик — бегло я погледна Хари. — Филмът, дето Джак Никълсън пише едно и също изречение безброй пъти в един хотел.
— Не обичам филми на ужасите — тихо отвърна Беате.
Хари се обърна към нея. Понечи да каже нещо, но се отказа.
— Къде живееш? — попита го тя.
— В Бишлет.
— На път е.
— Аха. Към кое?
— Към Опсал.
— Така ли? Къде в Опсал?
— Улица „Ветлан“. Точно до гарата. Знаеш ли къде е пресечката „Йорнльок“?
— Да, на ъгъла има голяма жълта къща.
— Именно. Там живея. На втория етаж. Майка ми е на първия. В този дом израснах.
— И аз живях в Опсал като дете — припомни си Хари. — Може да имаме общи познати.
— Може — съгласи се Беате и погледна през страничния прозорец.
— Ще поговорим някой път.
После млъкнаха.
С идването на вечерта вятърът се усили. Синоптиците съобщиха за буря южно от полуостров Ста и засилващи се валежи на север. Хари се изкашля. Извади пуловера, изплетен от майка му за баща му. Той му го подари за Коледа няколко години след смъртта й. Странна постъпка според Хари. Изпече си макарони и кюфтенца, после звънна на Ракел и й разказа за къщата, в която е израснал.
Тя мълча почти през цялото време, но Хари усети, че обича да слуша разказите за стаята му, за игрите и за малкия скрин. Как си измислял истории за шарките на тапетите, сякаш са шифровани приказки. А заедно с майка си се споразумял едното чекмедже на скрина да си е само негово и тя никога не го отваря.
— Там държах картичките с футболисти — впусна се в спомени Хари, — автографа на Том Лун. И писмо от Сьолви — срещах я по време на летните ваканции в Ондалснес. А по-късно там държах първата кутия цигари, после първата опаковка с презервативи. Остана си запечатана, докато й изтече срокът на годност. Когато ги надувахме на балони, бяха толкова сухи, че се пукаха.
Ракел се засмя. Хари продължи да й разказва, само и само за да чува отново смеха й.
После започна да се разхожда безцелно напред-назад из стаята. Новините звучаха като повторение от вчерашния ден. Усилващи се въздушни атаки над Джалалабад.
Влезе в спалнята и включи компютъра. Докато машината бучеше и загряваше, видя, че е получил още един мейл. Усети как пулсът му се ускори, щом прочете името на изпращача. Кликна върху съобщението.
Здравей, Хари
Играта започна. Аутопсията показа, че може да си бил там, когато е умряла. Затова ли си траеш? Сигурно постъпваш умно, макар да изглежда като самоубийство. Защото има нещо гнило, нали? Ти си на ход.
Хари се стресна от трясъка и установи, че с всичка сила е ударил с длан по бюрото. Огледа се в тъмната стая, разярен и изплашен. Но най-потискащо беше чувството, че авторът на писмото е толкова… близо. Хари протегна ръка и допря зачервената си длан до екрана. Хладното стъкло успокои парещата кожа, ала той усети човешка топлина, която сякаш лъхна от компютъра.