— Ще си купи пилот-камикадзе.
— Така ли?
— Но забрави да пита за цената — добави Хари и нямаше нужда да се обърша, за да види киселата усмивка на Мьолер.
— И за какво умират днес пилотите-камикадзе? — попита собственикът на лавката, връщайки рестото на Хари.
— Ако този оживее, се ангажират после да му дадат разрешение да прави каквото си иска — обясни Хари. — Поставя само това условие. И приема предложението само при това условие.
— Звучи разумно — съгласи се Елмер. — Приятен ден, господа.
На път към управлението Мьолер обеща да говори с началника на полицията за възможността Хари да поработи още три месеца по случая „Елен“. Ако залови Екзекутора, разбира се. Хари кимна. Мьолер се поколеба пред табелата със забрана да се тъпче тревата.
— Това е най-краткият път, шефе.
— Да — съгласи се Мьолер. — Но обувките ми ще се изцапат.
— Както искаш — и Хари тръгна по пътечката. — Моите вече са мръсни.
Малко след отбивката за остров Юлв колоната от автомобили оредя. Дъждът спря и асфалтът изсъхна. После пътят се разклони на четири платна и заприлича на впряг от коли, които бясно увеличаваха скоростта и летяха по шосето. Хари погледна крадешком Халвуршен. Чудеше се кога ли и той ще чуе сърцераздирателните викове. Но Халвуршен не чуваше нищо, защото бе приел подканата на „Травис“ по радиото съвсем буквално:
— Sing, sing, siiing21!
— Халвуршен…
— For the love you bring…22
Хари изключи радиото и Халвуршен го изгледа въпросително.
— Чистачките — подсети го Хари. — Вече можеш да ги спреш.
— А, да. Извинявай.
Продължиха да пътуват мълчаливо. Подминаха отбивката за градчето Дрьобак.
— Какво каза на бакалина? — попита Хари.
— Не искаш да знаеш.
— Значи е занесъл продукти във вилата на Албю в четвъртък преди пет седмици?
— Така каза, да.
— Преди Албю да пристигне там?
— Само каза, че обикновено сам си отключва.
— Значи има ключ?
— Хари, с моя неубедителен претекст въпросите имат граници.
— Какъв ти беше претекстът?
— Измервам площта на областта — въздъхна Халвуршен.
— Какво?!
— И аз не знам как го измислих.
Ларколен се намираше на разклона. Следваха тринадесет километра, които се изминават доста бавно заради четиринадесетте трудни завоя след магистралата.
— Вдясно от червената къща след бензиностанцията — припомни си Халвуршен, зави и колата пое по чакълест път.
— Страшно много постелки за душ-кабини — измърмори Хари пет минути по-късно, когато Халвуршен спря автомобила и посочи към многоетажна гигантска вила между дърветата. Приличаше на обрасло пасище, погрешка попаднало до водата.
— Май няма много хора — отбеляза Халвуршен и погледна съседските вили с присвити очи. — Само чайки. Страшно много чайки. Сигурно наблизо има сметище.
— Аха — Хари погледна часовника. — Все пак ще паркираме малко по-нагоре по пътя.
Улицата завършваше със завой. Халвуршен изключи парното, а Хари отвори вратата на колата и излезе. Протегна се и се заслуша в крясъците на чайките и в далечния бумтеж на вълни, разбиващи се о камъните на плажа.
— Ех — въздъхна Халвуршен и вдиша с пълни гърди. — Въздухът не е както в Осло, а?
— Съвсем сигурно — съгласи се Хари и затърси пакета с цигари. — Ще вземеш ли куфара?
По пътеката към вилата Хари забеляза върху един от коловете на оградата голяма жълтеникава чайка. Тя бавно завъртя глава, когато минаха край нея. На Хари му се стори, че продължава да усеща блестящия й поглед по целия път до входната врата на вилата.
— Няма да е лесно — прецени Халвуршен, оглеждайки по-обстойно ключалката. Закачи шапката си с козирка на кованото желязо над тежката дъбова врата.
— Мдам. Просто трябва да започнеш — Хари запали цигара. — През това време ще поогледам наоколо.
— Поради каква причина — поде Халвуршен и отвори обкования с метал куфар, — увеличи броя на изпушените цигари на ден?
Хари постоя мълчаливо. Гледаше към гората.
— За да ти дам шанс един ден да се отделиш от мен.
Гарвановочерно дърво, солидни прозорци. Всичко в тази вила изглеждаше стабилно и недосегаемо. Хари се чудеше дали не е възможно да се промъкнат през внушителния каменен комин, но отпъди идеята. Тръгна по пътеката, покрита с кафеникава кал заради падналия дъжд, но той си представи как през лятото малки босоноги дечица тичат по стоплената от слънцето земя към плажа зад скалите. Спря се и затвори очи. Остана така, докато се появиха звуците. Жужене на насекоми, шумолене на тревата при полъха на бриза, радио в далечината, донесена от вятъра песен, която пак заглъхва, и радостен детски глъч от брега. Беше на десет години. Изприпка до магазина да купи мляко и хляб, а чакълът се забиваше в петичките му. Но той стискаше зъби, решен да кали стъпалата си онова лято, за да може да тича бос заедно с Йойстайн, като се прибере. На път за вкъщи тежката пазарска чанта го притискаше към чакълестия път и имаше чувството, че върви по жарава. Тогава спираше поглед върху нещо пред себе си — малко по-голям камък или листо — и си мислеше: само да стигна дотам, само още малко. След час и половина най-после се прибра у дома, млякото се беше вкиснало заради слънцето и майка му се ядоса. Хари отвори очи. По небето препускаха сиви облаци.