— Какво? — питам аз и още веднъж отварям очи.
— Could you please put the back of your seat to an upright position?24
— Облегалката ли? — объркан питам аз.
— Well be landing shortly, sir25 — усмихва се тя отново и изчезва.
Разтърквам си очите и се опитвам да пропъдя съня. Всичко се завръща. Обирът. Бягството. Куфарът и самолетният билет, готови във вилата. Есемесът от Принца, че е чисто. И все пак не мина без леко нервно потръпване, докато показвах паспорта си на гише „Летищен контрол“ в Осло. Отпътуването. Всичко се разви според плана.
Погледнах през прозореца. Явно все още не съм напуснал страната на сънищата, защото за миг ми се стори, че летим над звездите. После разбрах, че това са светлините на града, и започнах да мисля за колата, която щях да наема. Дали да пренощувам в хотел в големия, задимен и вонящ град и да продължа да шофирам на юг утре? Не, заради полета утре пак ще бъда изморен. Най-добре да стигна веднага до летището. Отивам на място по-хубаво от носещата му се слава; там дори живеят неколцина норвежци, с които мога да си говоря. Ще се пробудя за слънцето, морето и по-добър живот. Такъв е планът. Или поне моят план.
Вкопчих се в питието, което спасих от стюардесата, преди да вдигне масичката пред мен. Защо тогава не вярвам в плана?
Ръмженето на мотора се засилва и пак отслабва. Усещам как пропадам надолу. Затварям очи и машинално си поемам въздух със съзнанието за онова, което предстои. Тя. Облечена е в същата рокля, както при първата ни среща. Боже господи, вече ми липсва. Осъзнавам, че е неутолим копнеж, дори и тя да е жива, но това не променя как се чувствам. Защото всичко у нея беше невъзможно: добродетелта и дивата й природа; косата, която би трябвало да поглъща светлината, а лъщеше като злато; болният й смях, съчетан със сълзите по бузите й; погледът, изпълнен с ненавист, докато прониквах в нея; лицемерните й обяснения в любов и непресторената й радост, виждайки ме да се прибирам и да сипя непохватни извинения за несъстояли се уговорки. Повтаряше се всеки път, когато лежах до нея в леглото на мястото на друг, оставил отпечатък от главата си. Това е минало. Минаха милиони години. Стискам очи, за да не видя продължението: изстрелът, с който я пронизах; зеницата й, която се разшири бавно като черна роза; бликналата кръв, капеща по пода с безсилна въздишка. Вратът й се пречупи, главата й се отметна назад. И сега жената, която обичам, е мъртва. Безвъзвратно. Но и така няма смисъл. Това е най-хубавото. Толкова е просто и хубаво, че направо не мога да живея с тази мисъл. В кабината налягането спада и усещам натиск отвътре. Невидима сила напира срещу тъпанчетата и мекия мозък. И нещо ми подсказва, че ще се случи точно по този начин. Никой няма да ме намери, никой няма да изкочи тайната от мен, моята тайна. И въпреки това планът ми ще бъде осуетен. Отвътре.
Двадесет и първа глава
„Монополи“
Хари се събуди от будилника на радиото и от новините. Бомбардировките бяха зачестили. Звучеше като повторение.
Хари се опита да се сети за причина да стане тази сутрин.
Гласът на радиоводещия съобщаваше, че средното тегло на норвежеца и на норвежката се е увеличило съответно с тринадесет и девет килограма от 1975 година. Хари затвори очи и се замисли за нещо, което Ауне му каза: ескейпизмът, тоест бягството от действителността, се ползва с незаслужено лоша слава. Сънят дойде. Същото сладостно, топло усещане, което изпитваше като малък, когато лежеше в леглото, а през отворената врата се чуваше как баща му снове из къщата и загася осветлението — стая по стая — и с всяка изгасена лампа пред вратата на стаята му ставаше малко по-тъмно.
— След насилствените грабежи в Осло през последните седмици банковите служители настояват за въоръжена охрана в най-уязвимите банки в центъра. Вчерашният обир на „Грьонланслайре“ се добавя към серията въоръжени грабежи, зад които полицията подозира, че стои така нареченият Екзекутор. Същият човек застреля…
24
Could you please put the back of your seat to an upright position? (англ.) — Бихте ли изправили облегалката на седалката си? — Бел.прев.