Хари кимна утвърдително.
— На следващия ден водачът се върна. Трябвали му още пари. Стефан пак се качи в колата. След четири дена се събудих в ранни зори. Видях Стефан. Цяла нощ не се беше прибрал. Лежеше с полуотворени очи. В утринния мраз видях дъха му. В корените на косата му имаше кръв, устната му беше подута. Взех вълненото одеяло и отидох до централната гара. Там, пред тоалетните, се беше разположило семейство калдераши; чакаха да ги отведат на запад. Поговорих с най-голямото момче. От него научих, че „нашият“ шлепер бил най-обикновен сутеньор и се шляел из района на гарата. Предложил на баща им тридесет злоти, за да пусне двете си най-малки момчета с него. Показах на момчето вълненото одеяло — дебело и хубаво. Откраднахме го от простор с дрехи в Люблин. Хареса го. Наближаваше декември. Поисках да ми покаже ножа си. Извади го изпод ризата си.
— Откъде си знаел, че има нож?
— Всички цигани имат. Хранят се с него. Даже членовете на едно семейство не ядат с едни и същи прибори, за да не пипнат махриме — зараза. Той обаче сключи изгодна сделка с мен. Ножът му беше малък и тъп. За късмет успях да го наточа в ковачницата на гарата.
Раскол поглади носа си с дългия остър нокът на дясното си кутре.
— Вечерта Стефан се качи в колата, а аз попитах сутеньора няма ли клиент и за мен. Ухили се и каза да почакам. Стоях в сянката под моста и наблюдавах как влаковете потеглят и пристигат на гарата. Той се върна и извика: „Идвай, синти30, имам добър клиент. Богат партиец. Хайде, че нямаме време!“ Отвърнах му: „Само да изчакаме влака от Краков.“ Доближи се и ме сграбчи за ръката. „Идвай, чуваш ли.“ Докоснах го по гърдите. „Ето го, идва“, посочих му аз с ръка. Той ме пусна и вдигна очи. Край нас мина черен керван от стоманени вагони. От тях надничаха бледи лица. Чаканият от мен миг настъпи: при удрянето на спирачките се разнесе режещ звук от търкането на стомана в стомана. Той заглуши всичко.
Хари присви очи, сякаш за да разбере дали Раскол лъже.
— Когато и последните вагони бавно отминаваха, от един прозорец видях женско лице. Тя ме гледаше втренчено. Приличаше на призрак. Напомни ми за майка ми. Вдигнах окървавения нож и й го показах. И знаеш ли, Спиуни? Това е единственият миг в живота ми, когато съм изпитал пълно щастие. — Раскол затвори очи, все едно да го изживее отново. — Koke ner koke. Око за око, зъб за зъб. Това е албанският израз за кръвянната: най-сладката и най-опасната дрога, която Господ е дал на човека.
— Какво се случи после?
Раскол отвори очи.
— Знаеш ли какво е бакст, Спиуни?
— Нямам представа.
— Съдба. Късмет, карма. Те напътстват живота ни. Извадих портфейла на сутеньора и намерих вътре три хиляди злоти. Стефан се върна, пренесохме трупа по релсите и го хвърлихме във вагон, който щеше да отпътува на изток. Ние поехме на север. След две седмици в Гданск се промъкнахме на кораб, който ни отведе в Гьотеборг. Оттам дойдохме в Осло. В парка „Тьойен“ попаднахме на поляна, където видяхме четири каравани. В три от тях живееха цигани. Четвъртата беше стара, с развалена ос и изоставена. Превърна се в наш дом за пет години. Там на Бъдни вечер празнувахме деветия ми рожден ден. С бисквити и чаша мляко под единственото одеяло, което ни остана. На първия ден от Коледа за пръв път ограбихме лавка и разбрахме, че сме попаднали на точното място — Раскол се усмихна широко. — Лесна работа, сякаш дръпваш захарен памук от ръката на дете.
Известно време седяха мълчаливо.
— Продължаваш да имаш вид на човек, който не ми вярва напълно — заключи Раскол.
— Да не би да ме виниш? — попита Хари.
Раскол се усмихна.
— Откъде знаеш, че Ана не те е обичала?
Хари вдигна рамене. Вървяха през Отпадъчния канал ръка за ръка, закопчани един за друг с белезници.
— Не се надявай името на крадеца да ти е в кърпа вързано — предупреди го Раскол — Може да е човек извън съсловието.
— Знам — отвърна Хари.
— Добре.
— Ако Ана е дъщеря на Стефан и той живее в Норвегия, защо не дойде на погребението й?
— Защото е мъртъв. Преди няколко години падна от покрива на една къща, която ремонтирали.