— Дадох му шанс да не бъде прегазен.
— Какво искаш да кажеш? — Спряха пред асансьора.
— Че имаме някои правомощия в този случай.
Беате се обърна и го погледна.
— Май започвам да схващам — изрече тя бавно. — И какво правим сега?
— Прегазваме. Да не забравиш крем против изгаряне.
Вратите на асансьора се отвориха.
По-късно през деня Бярне Мьолер разказа на Хари колко болезнено Иваршон приел факта, че самият началник на полицията издал заповед Хари и Беате да пътуват до Бразилия, а разходите за билетите и престоя им там да поеме бюджетът на Отдела по грабежите.
— Доволен ли си вече от себе си? — попита Беате, преди Хари да си тръгне за вкъщи.
Но когато Хари мина покрай „Плаза“ и облаците най-накрая бяха отприщили шлюзовете си, той не изпитваше никакво удовлетворение напук на постигнатия успех. Чувстваше само слабост, недоспиване и болки в тила.
— Бакшиш ли? — изкрещя Хари в слушалката. — Защо, по дяволите, искат бакшиш?
— В тази проклета страна никой не си мърда пръста без пари — обясни Йойстайн.
— Мамка му! — Хари ритна масата пред огледалото. Телефонът се хлъзна и слушалката се изплъзна от ръката му.
— Ало? Там ли си, Хари? — изпращя слушалката на пода. На Хари му се прииска просто да я остави там. Да поеме по пътя си. Или да пусне плоча на „Металика“ и да я надуе до дупка. Някоя от старите.
— Не се разпадай точно сега, Хари! — изписка телефонът.
Хари се наведе с изправен врат и вдигна слушалката.
— Извинявай, Йойстайн. Колко каза, че искат?
— Двадесет хиляди египетски кинти. Четиридесет хиляди норвежки крони. И ще ми дадат името на абоната веднагически.
— Ще ни прецакат, Йойстайн.
— Разбира се. Искаш ли да разберем името на абоната, или не?
— Ще имаш парите. Погрижи се само да получиш разписка, нали?
Хари си легна и се вторачи в тавана в очакване тройната доза обезболяващи да подейства. Преди пред очите му да се спусне мрак, последното, което видя, беше момче, седнало горе: гледаше го и люлееше крака.
Четвърта част
Двадесет и шеста глава
Д’ажуда
Фред Баугеста, тридесет и една годишен, алкохолик, разведен, бачкаше на Статфиур Б34. Работата беше тежка и по време на смяна не можеше да си позволи повече от една бира, но заплатата си я биваше, в стаята имаше телевизор и им осигуряваха качествена храна. А най-хубавото беше, че три седмици работа се редуваха с четири седмици почивка. Някои се прибираха у дома при жените си и зяпаха стените, други караха такси или поправяха къщите си, за да не пукнат от скука. Трети постъпваха като Фред: отиваха в топла страна и се опитваха да се натряскат до смърт. От време на време пращаше картички на Кармьой, дъщеричката, или „фъстъка“, както продължаваше да я нарича, макар че тя навърши десет. Или единадесет? Няма значение, това все пак беше единственият му контакт с континента. И слава богу. В последния им разговор баща му се оплака от майка му: пак я хванали да краде бисквити в супермаркета.
— Моля се за нея — сподели тогава татко му и попита Фред дали носи Библията със себе си, когато ходи в чужбина.
— За мен тази книга е толкова жизнено необходима, колкото и закуската — отвърна Фред.
Това си беше самата истина, защото в Д’Ажуда той никога не ядеше преди обед. Освен ако кайпириня може да се нарече храна. Въпросът не подлежеше на обсъждане, тъй като той сипваше поне четири чаени лъжички захар във всяко питие. Фред Баугеста пиеше кайпириня, понеже тя поначало има ужасен вкус. В Европа се радва на незаслужено добра слава; там я приготвят с ром или водка вместо с кашаса — силната тръпчива бразилска ракия от захарна тръстика, която превръща консумацията на кайпириня в акт на покаяние — такава е била и първоначалната идея на питието според Фред. И двамата му дядовци бяха алкохолици и той смяташе, че с такава наследствена предразположеност е най-добре да играе на сигурно и да се налива с толкова гадно питие, че никога да не се пристрасти към него.
Днес се домъкна до Мохамед в дванадесет часа и изгълта едно еспресо и чаша бренди. После в треперещата лятна атмосфера пое бавно по тесния, осеян с дупки чакълест път между малките, ниски и повече или по-малко бели къщи. Тяхната квартира, квартирата на Фред и на Рогер, не беше от най-белите. Мазилката беше олющена, а вътре сивите, отдавна небоядисвани стени бяха така пропити от влажния вятър от Атлантическия океан, че човек би усетил горчивия вкус на мазилка, ако си подаде езика навън. Ама за какво му е да го прави, мислеше си Фред. Къщата си я биваше. Три спални, два матрака, хладилник, готварска печка. Плюс диван и плот върху два камъка „Лека“ в тъй наречения хол, защото в стената имаше почти правоъгълна дупка, която наричаха прозорец. Наистина май трябва да чистят по-честичко. Кухнята гъмжеше от жълти мравки. Как ужасяващо жестоко хапят тези лава пе, както им викат бразилците. Фред обаче не влизаше твърде често там, откакто преместиха хладилника в хола. В момента лежеше на дивана и планираше следващата си инициатива за днешния ден. Влезе Рогер.
34
Статфиур — Най-голямата нефтена платформа в Норвегия. Дели се на Статфиур А, Статфиур Б и т.н. — Бел.прев.