— Къде беше? — попита Фред.
— В аптеката на Порто — отвърна Рогер с усмивка, която се разля по цялата му широка зачервена глава. — Нямаш си идея какви неща продават там съвсем свободно. Можеш да си купиш неща, дето в Норвегия няма да ти дадат и с рецепта.
Изсипа съдържанието на найлоновия плик и започна да чете етикетите на глас:
— Три милиграма дензодиазетпин35. Два милиграма флунитразепам. Мамка му, Фред, практически това си е рохипнол!
Фред мълчеше.
— Зле ли си? — бодро попита Рогер. — Още ли не си хапнал?
— Не. Само пих кафе при Мохамед. Впрочем там някакъв странен тип питаше Мохамед за Лев:
Рогер моментално вдигна очи от медикаментите.
— За Лев ли? Как изглежда?
— Висок. Рус, със сини очи. Звучеше като норвежец.
— Мамка му, не ме плаши така, Фред — Рогер пак се зае с четенето.
— Какво имаш предвид?
— Ами да го кажем така: ако беше тъмен, висок и слаб, щеше да настъпи моментът да се омитаме от Д’Ажуда. И от западното полукълбо по същата причина. Прилича ли на ченге?
— Как изглеждат те?
— Ами… забрави, нефтено момче.
— Приличаше ми на пияница. Във всеки случай познавам вида на къркачите.
— Добре. Може да е приятел на Лев. Ще му помогнем ли?
Фред поклати отрицателно глава.
— Лев каза, че живеел тук съвсем ин… ин… нещо на латински, което значело „тайно“. Мохамед се престори, все едно не е чувал за Лев. Пичът ще открие Лев, ако самият Лев реши.
— Майтапя се. Къде е впрочем Лев? Не съм го мяркал от няколко седмици.
— Последно чух, че щял да пътува за Норвегия — отвърна Фред и внимателно се опита да повдигне глава.
— Нищо чудно да е ограбил някоя банка и да са го опандизили.
При тази мисъл Рогер се усмихна. Не защото искаше да заловят Лев, а понеже идеята да се краде от банка винаги извикваше усмивката на лицето му. Лично той го беше правил три пъти и тръпката винаги бе неописуема. Е, първите два пъти ги хванаха, но последния свърши всичко по учебник. Като описваше удара, по принцип забравяше да спомене щастливата случайност, че охранителните камери се бяха оказали временно повредени, но все пак благодарение на печалбата сега се кефеше на непознати места от рода на Д’Ажуда, а понякога и на опиати. Живописното малко селце на юг от Порто Сегуро доскоро се славеше като средище на най-голямата група издирвани индивиди на континента на юг от Богота. Всичко започнало през седемдесетте, когато Д’Ажуда се превърнала в сборно място за хипита и пътешественици, изхранващи се от музикални изпълнения и продажба на ръчно изработени бижута и накити в Европа през лятното полугодие. За Д’Ажуда те означавали добре дошъл допълнителен доход и не пречели никому, затова двете бразилски семейства, по принцип собственици на всички предприятия в селцето, се разбрали с местния полицейски началник органите на ред да си затварят очите за употребата на марихуана на плажа, в кафенетата, във все повече барове, а постепенно и на улицата, и навсякъде.
Но възникнал проблем. Полицаите, чиито държавни заплати едва ги спасявали да не умрат от глад, имали важен източник на доходи тук, както и на други места. Това било глобяването на туристите за пушене на марихуана и нарушаване на други повече или по-малко познати закони. За да могат туристите, които носели печалба на селото, и полицаите да съжителстват в мир, се наложило въпросните семейства да се погрижат и да осигурят на блюстителите на реда алтернативни доходи. За начало американски социолог и неговият аржентински любовник, отговарящи за местното производство и продажба на марихуана, били принудени да плащат на полицейския началник комисиона за закрила и монопол — тоест, веднага арестували потенциалните им конкуренти и най-тържествено ги предавали на федералната полиция. Парите потекли по малкия обозрим чиновнически апарат и всичко вървяло по мед и масло, но ето че се появили трима мексиканци, които предложили по-висока комисиона. И така през една неделна утрин американецът и аржентинецът били предадени най-тържествено на федералната полиция на пазара пред пощата. Ефективната, пазарно регулирана система за покупко-продажба на закрила междувременно продължила да се развива и съвсем скоро Д’Ажуда се напълнила с издирвани престъпници от всички краища на света, които там си подсигурявали сравнително спокойно съществуване на цена, значително по-ниска от плащаната на полицията в Патая и на много други места. През осемдесетте обаче туристите лешояди — раницоносците, открили тази красива и дотогава почти недокосната перла на природата с дълги плажове, пурпурни залези и отлична марихуана. Те нахлули на талази в Д’Ажуда и проявили такова желание да консумират, че двете богати семейства се видели принудени да преосмислят възгледа си относно доходоносността на Д’Ажуда като бежански лагер за нарушители на закона. Постепенно уютните сумрачни барове се превърнали в места за наемане на екипировка за водолази, а кафенето, където местните старомодно танцували ламбада, започнало да организира „Wild-Wild-Moonparty“36. Затова все по-често се случвало местната полиция да предприема изненадващи акции в по-мръснобелите къщи и да извежда диво противящия се улов на пазара. Но все пак засега беше по-сигурно престъпниците да живеят в Д’Ажуда, отколкото на друго място по света, макар че параноята бе започнала да пропълзява под кожата на всички, не само на Рогер.
35
Рогер вероятно погрешно чете името на психоактивното вещество бензодиазепин. — Бел.прев.