— Дядо, няма ли най-накрая да погледнеш картината, която ти нарисувах?
— Дядо, хайде да правим дийй конче.
— Слизай оттук — изръмжа Фриц. — Не пипай вестника, струва пари, при това не малко.
Катинка ни се усмихваше щастливо.
— Не са ли сладки? Дядо с трите си внучета. Вчера пак четох как научно е доказано, че децата действат като извор на младостта.
— Да бе, особено за майките, които години наред не си доспиват — измърморих аз. — А за останалите лишения да не говорим.
— О-о-о, изобщо не знаеш какво приказваш, Оливия! Всеки път едно и също. Катинка можеше да е много мила, ако не насочваше постоянно разговора към темата за децата изобщо и в частност за нашето бездетие. Хвърлих поглед, изпълнен със зов за помощ, към Щефан, но той в момента беше зает с децата, които междувременно бяха оставили дядо си и се бяха нахвърлили върху вуйчо си.
— Не казвам, че не е уморително да се отгледа дете — каза Катинка. — Но впоследствие усилията ти се възвръщат стократно. На ваше място не бих се лишила от това.
На това място тя направи многозначителна пауза и впери поглед в надписа на гърдите ми „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“.
— По-добре побързайте, преди да е станало прекалено късно. Ах, между другото, имаме изненада за вас.
За Катинка всички жени над трийсет, които не се посвещаваха на потомството, бяха подозрителни. Явно нещо с хормоните ни не беше наред. А изтъкваше и социално-обществения аспект на въпроса: децата на Катинка ли трябваше да работят за нашите пенсии? Това тя намираше за крайно несправедливо.
Можех само да си представя каква беше изненадата (неслучайно Щефан й беше измислил прякора „люпилнята“), затова избягах в зимната градина, преди тя да я е споделила.
Винаги закусвахме в зимната градина, независимо дали беше зима, или лято. По-големият брат на Щефан, Оливер, и жена му Евелин вече бяха седнали там заедно с Еберхарт, съпруга на Катинка. Еберхарт беше същинско бедствие. За мен беше голяма загадка какво точно Катинка намираше в него. Докато след всяко раждане тя гладуваше, за да се върне в 38-ми размер, той дебелееше прогресивно след всяко ново дете. Най-впечатляващото беше, че с нарастването на шкембето и гушата му, нарастваше и без това непоклатимото му самочувствие. „Жените трябва да се грижат за фигурата си, а мъжете за жените си“ — обичаше да казва той и пускаше в действие странния си, грачещ смях.
— Вече всички ли се събрахме за неделното потъване на „Титаник“? — казах вместо поздрав, но само Оливер погледна към мен. Другите двама вече се бяха впуснали в първия неделен диспут.
— Здрасти, карфиолчо — каза Оливер.
— Здравей, стари карфиоле — отговорих.
Звучеше малко детински, но така се наричахме, защото и двамата имахме същия проблем с косата. Оливер не изглеждаше така добре както брат си Щефан. Очите му не бяха толкова сини, усмивката му не бе толкова впечатляващо очарователна и косата му не бе така руса като на Щефан. И на всичкото отгоре така се къдреше, по-силно дори от моята, че принуждаваше Оливер да я подстригва къса като четка, за да не изглежда като разцъфтял карфиол, който е прекарал нощта с два пръста в контакта. Беше и прекалено висок, за да може да се доближи до представата за Щефан и Брад Пит. Затова пък жена му Евелин — ето колко несправедливости има по света! — определено беше тип Дженифър Анистън, само дето не можеше да се смее толкова чаровно. По-точно казано силно се съмнявах дали Евелин изобщо можеше да се смее. В най-добрия случай можеше да бъде видяна да се усмихва, при това кисело. Това обаче не разваляше красотата й. Тя беше облечена в нещо шикозно, черно, и със сигурност много скъпо и в този момент правеше гримаса, сякаш изпитваше силен зъбобол. Може би причината беше в Еберхарт, а може би действително я болеше зъб.
Оливер разглеждаше с интерес гърдите ми.
— Какво, наистина ли вече навърши трийсет, карфиолче?
Кимнах смутено.
— И няколко годинки отгоре, ако се съди по избелелите ръбове на тениската — допълни Евелин хапливо.
— Оха — изгрухтя Еберхарт и с развеселено-надменно изражение на лицето впери поглед в избелелите ръбове. При Катинка нямаше такива работи. — Никак не е зле, господин кълвач. Я виж ти, певческото дружество е тук.
Не знаех какво да отговоря на странните празни приказки, които изстреля Еберхарт.
— Никога не съм я обличала, защото е прекалено тясна — отговорих само защото вече не бях сигурна кой точно ми беше подарил тъпата тениска за рождения ден. Може би все пак бяха Еберхарт и Катинка? Исках и да допълня, че не съм напълняла, а както тениската, така и дънките просто никога не са ми ставали. Мога дори със сигурност да твърдя, че това бяха най-зле скроените панталони на земята, които може би нямаше да станат на нито един човек от слънчевата система, дори и на Хайди Клум. Панталоните бяха намалени, цената беше толкова ниска, че дори не си и помислих да ги пробвам. Глупава грешка.