И той легнал до вързания, като уловил края на въжето и го навил около ръката си — да не би момата да го развърже. Цяла нощ момъкът не мигнал. Джуджето ставало час по час — да види там ли е царкинята: то се бояло — да не би момата пак да побегне. На сутринта Червеният вятър станал рано-рано, сритал вързания и му рекъл:
— Ти не дойде за добро при мене, но и от мене няма добро да видиш. Какво искаш: жив ли да те опека и да те изям, на късове ли да те насека, та да направя от месото ти пастърма, или да ми робуваш, додето си жив?
Момъкът си помислил:
„Ако не остана да му робувам, тоя злосторник ще ме убие: все едно е — дали ще ме сече, или пече. Ако ли се съглася да му стана роб, все може да се намери някоя леснина да се отърва и да измъкна оттук царкинята.“
И той рекъл:
— Искам да ти робувам до гроб.
— Добре — казал Червеният вятър. — Вземи сега тия два котела, та иди донеси вода от оня извор под планината: само той е отключен, другите са заключени. Но да не си помислил да бягаш, че ще те стигна веднага и тогава ще видиш мъки, каквито човешки ум не знае.
Момъкът взел котлите и отишъл на извора. Котлите били много големи; още като били празни, те били тежки, та едва се дигали, а като ги напълнил, не можал да ги подигне. Как да ги занесе чак до пещерата? Докато стоял и се питал какво да прави, зачул се гласът на Червен вятър:
— Хей, робе! Скоро донеси котлите! Какво още се бавиш?
— Ида, ида! — извикал момъкът.
В това време прилетели няколко врани да пият вода. Те почнали да си приказват.
— Тоя е новият слуга на Червения вятър — казал един гарван.
— Добър човек изглежда — рекла една врана. — Червеният вятър не ни даваше да се доближим до извора, а този ни не пъди. Само му се чудя как ще дигне тия големи котли.
— Да знае — рекъл друг гарван, — да откъсне един стрък от онова цвете, дето расте край големия дъб, и да го изяде — ще му дойде сила като на исполин.
Момъкът това и чакал. Той се затекъл до дъба и хапнал един стрък от цветето. В това време долетял Червеният вятър, почнал да го бие с бич и да вика:
— Хайде бе, робе! Дигай котлите по-скоро, че ще те удавя в извора! Хайде, какво гледаш такъв?
— Какво ще гледам? — почнал момъкът. — По сила ли ми е да нося тия котли? Аз не съм ситен като тебе. Ако ми ги подигнеш, да ги нарамя на една кобилица, ще ги занеса.
Джуджето се зарадвало, че оня му хвали силата, и му подигнало котлите. Момъкът ги нарамил с кобилицата и ги понесъл. Като стигнал в пещерата, Червеният вятър го накарат да насече дърва, да стъкне огън и да сготви. Цял ден го карал на работа: един миг му не дал да си почине. Робът се престорил на съсипан от работа, за да не разбере джуджето, че е добил сила от онова цвете. Вечерта, когато Червеният вятър заспал, момъкът се надумал с царкинята да го убият. Но тъкмо се помъчил да му измъкне ножа, оня се събудил и разбрал работата.
— Ти още ли ми мислиш зло? — рекъл му той. — Ще те науча аз да бъдеш кротък като агне.
И взел една тежка желязна верига, оковал в нея роба и го хвърлил в дъното на пещерата, а после заспал. Момъкът разбрал, че оня е два пъти по-силен от него и че със сила не ще може да го убие. На другата заран Червеният вятър му рекъл:
— Ще станеш да отидеш през три планини оттук. На седем места река ще газиш. Сто села ще минеш. На четвъртата планина живее една страшна ламя. Ти ще влезеш в нейната пещера и ще намериш едно живо дърво, което само пее, само играе. От него ще ми откършиш един клон и ще ми го донесеш.
Тръгнал робът на път. Ходил, ходил — а пътят се не свършва. Минал едната планина, втората, третата; на седем места газил река, сто села отминал и най-сетне почнал да възлиза по четвъртата планина. Съсипал се от ход. Седнал на едно място да си почине. Гледа — един старец върви по пътя, навежда се, рови в тревата с тоягата си, сякаш търси нещо. Момъкът станал, та отишъл при него.
— Добър ден, дядо! Що търсиш?
— Добър ден, синко! Огнилцето ми падна тука някъде: него търся. Па нали недовиждам от старини, не мога да го намеря.
Момъкът се разтърсил наоколо и намерил огнилото на стареца. Дал му го. Старецът чатнал с кремъка, запалил си лулата и попитал момъка:
— Накъде си тръгнал, сине?
— Отивам в пещерата на ламята, дядо. Праща ме Червеният вятър да му откърша един клон от живото дърво.
— Тежко ти и горко! — съжалил го старецът. — На лош господар си попаднал. Но ти знаеш ли какво да направиш? Като се върнеш при него, изварди го, когато е заспал. Той има на тила си, под косата, едно око, с което гледа, когато спи. Промъкни се до него и му забий в тила една запалена главня. Тогава ще ослепее с трите си очи. А сетне му отрежи брадата: там му е силата.