Белият цвят никога не й беше подхождал. Кожата й бе прекалено светла и луничава. Не, щеше да я ушие в среднощно синьо. Освен това, вместо да изрязва деколтето до пъпа, щеше да го направи до началото на гърдите си и да добави гръб на роклята. И ръкави. Идеите изникваха в ума й по-бързо, отколкото можеше да ги осмисли. Хедър отвори чантичката си и извади молив и топ листчета, които служителите от железарския магазин в Шницълбърг й бяха дали при последната си градинска разпродажба.
Жан-Люк Ешарп би могъл да вземе етикетите си за хиляди долари и да ги хвърли от Айфеловата кула. Хедър може и да беше една от „Клетниците“, но това не означаваше, че трябва да изглежда по същия начин.
— За Жан-Люк и откриването на петия му по ред магазин в Америка.
Роман Драганести повдигна за тост чашата за шампанско, пълна с Пенлива кръв.
— За Жан-Люк — присъединиха се останалите към наздравицата и чукнаха чашите си.
Жан-Люк отпи една глътка и остави чашата си настрани. Сместа от синтетична кръв и шампанско не успя да повдигне настроението му особено.
— Благодаря ви, че дойдохте, mes amis2. Това прави изгнанието ми по-поносимо.
— Брато, не мисли по този начин. — Грегори го потупа по гърба. — Това е страхотна бизнес възможност.
Жан-Люк погледна раздразнено вицепрезидента на маркетинговия отдел на Роман.
— Това е изгнание.
— Не, не, нарича се разширение на пазара. Тук в Тексас има много хора и може спокойно да приемем, че всички те носят дрехи. Или поне повечето от тях. Чух за едно езеро близо до Остин, където…
— Защо Тексас? — прекъсна го Роман. — Двамата с Шана се надявахме, че ще се установиш в Ню Йорк, близо до нас.
Жан-Люк въздъхна. Париж беше центърът на Вселената и що се отнасяше до него, всяко друго място в сравнение с френската столица би било пусто. Ала Ню Йорк би бил вторият му избор.
— Иска ми се да можех, mon ami, но пресата в Ню Йорк ме познава твърде добре. Както и в Лос Анджелис.
— Така е — съгласи се Ангъс МакКей. — Нито едно от тези места не би било подходящо. Жан-Люк трябва.
— Кълна се, Ангъс — прекъсна го Жан-Люк, — ако кажеш „нали ти казах“, ще забия един от собствените ти мечове в гърлото ти.
Ангъс само повдигна вежда в отговор, предизвиквайки го да опита.
— Предупредих те, че трябва да изчезнеш преди десет години. И отново преди пет.
— Бях зает да изграждам бизнеса си — протестира Жан-Люк.
През 1922 г. бе започнал да крои вечерно облекло само за вампири, но през 1933 г. разшири дейността си, като включи и елита на Холивуд. През 1975 г., след като осъзна колко много смъртни харесват моделите му, направи големия си удар. Започна да създава всякакви дрехи и да ги предлага на масовия потребител. Скоро се превърна в знаменитост в света на смъртните. Последните тридесет години бяха отлетели във вихъра на успеха. Когато си вампир на повече от петстотин години, времето минаваше неусетно.
Ангъс МакКей го беше предупредил. Приятелят му беше създал охранителната си и изследователска фирма през 1927 г. и сега се представяше за внука на основателя.
Жан-Люк вдигна екземпляра на „Le Monde“ от бюрото си.
— Прочетохте ли последния брой?
— Дай да видя.
Роби МакКей грабна парижкия вестник и прегледа статията. Като потомък на Ангъс той работеше за неговата компания и през последните десет години отговаряше за сигурността на Жан-Люк.
— Какво пише? — попита Грегори и надникна над рамото на Роби.
Роби се намръщи, докато превеждаше.
— Всички в Париж се чудят защо Жан-Люк не е остарял въобще през последните тридесет години. Някои казват, че се е подложил на повече от половин дузина козметични операции, а други, че е открил извора на младостта. Избягал е, но никой не знае къде. Някои вярват, че се крие в психиатрична клиника, възстановявайки се от нервен срив, докато други твърдят, че е на поредната козметична операция.
Жан-Люк изстена и се строполи в стола зад бюрото си.
— Предупредих те, че това ще се случи — отбеляза Ангъс и се дръпна надясно, за да избегне една линия, която Жан-Люк метна по него.
Роман се засмя.
— Не се тревожи, Жан-Люк. Вниманието на смъртните е много краткотрайно. Ако останеш скрит за известно време, ще те забравят.