— Всичко е наред.
Той се вмъкна вътре, но остави вратата леко открехната, за да продължи да слуша. Огледа се наоколо. Гаражът беше празен.
— Джон? — попита Саша. — Джон кой?
— Жан Ешарп — отговори Хедър. — Това е синът на Жан-Люк Ешарп.
Приятелката й ахна.
— Шегуваш се! О, по дяволите! Наистина съм изчукала грешния човек.
Жан-Люк поклати глава. Сякаш би могъл да пожелае тази суетна заядливка. Хедър обаче беше друго нещо. Искаше му се да види зелените й очи, премрежени от удоволствие, докато дланта му се спуска по гърдите й или я гали между сладките бедра. Искаше му се да види как бузите й горят от топлина, а устните й се отварят с гърлен стон. Щеше да…
Най-добре беше да спре преди очите му да почервенеят. Грабна лопатата и излезе от гаража. Жените продължаваха да говорят, но той вече не беше темата на разговор.
— Къде е колата, която нае? — попита Хедър. — Как дойде дотук?
Саша се люлееше на люлката на верандата, като се отблъскваше от пода с босия си крак.
— Алберто ме докара. Току-що вечеряхме и той реши, че съм пила прекалено много, за да шофирам. Но се кълна, че изпих само две маргарити.
— Яде ли нещо?
— Разбира се, но не го задържах, ако разбираш какво имам предвид.
Саша посочи с показалец към устата си.
Жан-Люк направи физиономия. Тя беше булимичка. Точно затова той използваше Симон и Инга като главни модели. Те бяха вампири и не им се налагаше да се нараняват, за да останат слаби. За съжаление, пресата започна да се чуди защо и те не остаряват.
— Не трябва да се шегуваш с булимията — смъмри я Хедър. — Това е болест.
— Отчаяние е. Аз съм на двадесет и шест години и се опитвам да се съревновавам с бебета. — Саша забеляза Жан-Люк да минава покрай тях и се изправи на крака. — О, господин Ешарп, такова удоволствие е за мен да се запознаем. Надявам се, че не сте се обидил от всичко, което казах. — Погледът й се премести към шпагата, която той все още държеше в дясната си ръка. — Хедър каза, че сте тук, за да я защитите. Мисля, че това е много благородно от ваша страна.
Тя му се подмазваше. Жан-Люк беше свикнал с това. Нямаше нищо общо с него. Преди много години бе осъзнал, че някои модели ще преспят и с гърбушкото от Нотр Дам11, ако това ще им помогне да се издигнат в кариерите си.
— За мен е чест да се запознаем. — Той премести погледа си към Хедър. — Къде би искала да я погреба?
Тя огледа предния двор.
— Какво ще кажеш под дъба? Там беше домът й и мисля, че ще й хареса.
— Както желаеш.
Той се запъти към дървото. Видя празно място между две лехи с цветя и започна да копае. Ако жените влезеха в къщата, би могъл да използва вампирската си скорост и да приключи със задачата за няколко секунди.
Люлката на верандата изскърца, когато Саша отново седна на нея.
— Хората говорят колко приятелски настроени са малките градчета, но това въобще не е вярно. Старата госпожа Херман ме изхвърли от хотела си. Можеш ли да повярваш?
— Това е странно — отговори Хедър — Тя е вдовица. Мислех, че има нужда от парите.
— Тя е стара превземка. Поканих Алберто снощи и когато го видя да напуска стаята ми тази сутрин, ми каза сърдито, че хотелът й не е публичен дом. По-късно двамата се опитахме да се върнем след вечеря, но тя не ни пусна вътре. Кълна се, че тази жена е просто един стар фригиден прилеп.
— Беше учителката ни в неделното училище — промърмори Хедър — Имаш ли къде да отседнеш?
— Е, наистина не ми се иска да оставам с лудата си майка в малката й каравана, така че си мислех, че мога да остана тук — измънка Саша — Как мислиш?
— Къде ти е багажа?
— Не се нуждая от него. Спя гола.
— Страхотно — промърмори Хедър.
— На сутринта ще си взема нещата и колата под наем. Нямам търпение да се махна от това градче. Утре отивам в Спа Елеганс в Сан Антонио. Искаш ли да дойдеш?
— Трябва да остана тук.
— Как успяваш? — Гласът на Саша стана писклив. — Вече не издържам. Няма молове, нито нощни клубове. Поръчах си портокалово фрапучино в закусвалнята и ме изгледаха така, сякаш съм извънземно.
Хедър въздъхна.
— Живя тук в продължение на осемнадесет години. Знаеш как е.
— Повярвай ми, постарах се да забравя всичко, свързано с тази забравена от бога дупка.
Гласът на Хедър беше нисък и напрегнат.
— Аз все още живея тук.