— Може ли да го направим като състезание? — попита Алберто и очите му светнаха. — И да поканим известни личности за жури?
— Не. — Жан-Люк го изгледа предупредително. — Никакви звезди и никаква преса. Знаеш защо.
Алберто въздъхна.
Хедър изглеждаше любопитна.
— Защо? — попита тя.
— Ще бъде малко събитие, само за местните хора — намеси се Жан-Люк. — Тъй като даренията са предназначени само за местния район.
Надяваше думите му да имат достатъчно смисъл и Хедър да не задава повече въпроси.
Тя се усмихна.
— Мисля, че е чудесно, че събираш пари за училищата в областта. Благодаря ти.
Той сви рамене.
— Алберто се занимава с това.
Беше смущаващо да го смятат за доброжелател, когато всъщност подкупваше строителния предприемач и кмета, за да си мълчат за магазина му.
Започваше да се ужасява от предстоящата благотворителна вечер, тъй като след нея официално щеше да започне изгнанието му. Магазинът щеше да бъде затворен завинаги. Алберто и моделите щяха да се върнат в Париж. Хората щяха да решат, че той също си е тръгнал, но вместо това щеше да се крие в изоставената сграда с двамата си охранители през следващите двадесет и пет дълги години. Как би могъл да живее толкова близо Хедър и да не се изкуши да я вижда?
— Искаш ли да има и твои модели в шоуто? — попита Алберто.
Жан-Люк сви рамене.
— Няма значение.
Като че ли нищо не беше от значение, когато го очакваха двадесет и пет години затвор, през които нямаше надежда да бъде с Хедър. Ала как би могъл да поиска от нея и семейството й да споделят този затвор с него? Те не разполагаха с възможността да живеят векове наред в бъдеще като него. Техният живот беше сега и бе единственият, който имаха. Трябваше да го изживеят. Без него.
— Добре — продължи Алберто. — Тогава двамата с Хедър ще покажем моделите си на местната… паплач и ще видим кои предпочитат.
Мъжът й отправи предизвикателен поглед и след това напусна стаята.
Тя пристъпи към Жан-Люк.
— Добре ли си?
— Да.
Хедър се вгледа в лицето му и се намръщи.
— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел.
Скоро и това щеше да стане, осъзна той. Беше в ситуация, в която нямаше как да спечели. В най-лошия случай можеше да изгуби Хедър в кървавото отмъщение на Луи. Но нямаше да позволи това да се случи. Пръв щеше да убие врага си. За съжаление, тогава щеше да се наложи да се сбогува с нея, защото това бе правилното решение. Не можеше да я помоли да захвърли двадесет и пет години от краткия си живот, за да сподели изгнанието му.
Трябваше да я отпрати. Щеше да я наеме да създава моделите си в Ню Йорк или Париж. Тогава би могла да има мечтания живот и той да се погрижи да не й липсва нищо, нито на нея, нито на дъщеря й. Силна вълна от емоции го заля и Жан-Люк осъзна, че не планира това от дълг или чувство за чест.
Правеше го от любов. Някак, насред последните няколко дни, беше започнал да се влюбва.
— Добре съм — увери я той. — Просто се притеснявам, че все още не сме открили Луи.
— Исках да говоря с теб за това. — Тя изкара листче хартия от джоба си и му го подаде. — Фиделия сънува картина с маслени бои, която се намира в този музей в покрайнините на града. Кураторката ще го задържи отворен за нас.
— Тогава да вървим — Жан-Люк я придружи до вратата, докато гледаше листчето. — Чикън Ранч14?
— Да. Най-известният в Тексас, затова го направиха музей.
Той я поведе по коридора.
— Направили са музей за кокошки15?
— Беше публичен дом — засмя се тя.
— Ааа. Трябваше да се досетя.
— Да — трепна Хедър. — Просто се чудя как така Фиделия знае толкова много за това място.
Щом влязоха в изложбената зала, Жан-Люк забеляза Роби да инсталира камера на високия близо два етажа таван. За съжаление обаче не използваше стълба.
Той сграбчи Хедър и я обърна с гръб към левитиращия шотландец.
— Как… беше денят ти?
— Добре — усмихна се тя бавно. — Започна с прекрасен масаж.
Жан-Люк отвърна на усмивката й и погледна към Роби. Шотландецът ги беше чул и се спускаше към пода.
— Харесаха ми скиците ти.
Усмивката на Хедър се разшири.
— Благодаря ти.
Приятелят му вече беше стъпил на пода.
— Вземи ключовете, Роби. И донеси мечовете ни. Отиваме на лов.
14
Chicken Ranch — Името на известен публичен дом в Тексас, който е функционирал повече от 130 години. — Б.р.