Иънс кимна. Разкръстоса краката си, изправи се и протегна ръка през бюрото. Харди, изненадан, се изправи, поколеба се, после реши да я стисне.
— Ще предам предложението ви на клиентката си — заяви Иънс.
Той се спря на вратата, извърна се, вдигна пръст, за да направи забележка, после реши да си премълчи и изчезна по коридора.
„При Лу Гърка“ беше ресторант и място за по чашка на ченгета и прокурори, намираше се от отсрещната страна на Съдебната палата. Лу беше женен за китайка, която се занимаваше с готвенето, така че тук се предлагаше едно еклектично меню от яйчени топчици, шоу мейн, шиш кебап, пилаф, зелева чорба, баклава и курабийки с късметчета. От време на време специалитетът на Лу беше нещо подобно на Кънг Рао джоб или дюнер.
Имаше два бара, на предната и на задната стена, без маси. Сега, в пет и половина, врявата беше оглушителна. По средата на помещението се провеждаше състезание по канадска борба, двайсетина или трийсетина ченгета крещяха и се опитваха да се включат в залагането.
Драйсдейл и Глицки се бяха надвесили над един стар пинг-понг автомат до задния вход. Харди си запробива път през тълпата. Драйсдейл водеше с осем на шест. Нито единият, нито другият погледнаха нагоре.
— Бау! — каза Харди.
Глицки вдигна поглед за миг и това беше достатъчно, за да мине светлата точка покрай него.
— По дяволите!
— Девет на шест — заяви Драйсдейл. — Трябва да внимаваш.
— Продължавай да играеш — изсумтя Глицки.
Харди наблюдаваше как светлинната точка се движи напред-назад. И двамата бяха добри, играеха на майсторско равнище и светлинната точка наистина се движеше. Харди се запъти към бара, като си пробиваше път с лакти, поръча си голяма чаша сок от боровинки с много лед.
Върна се при масата за пинг-понг, Глицки гледаше сърдито като победен. Драйсдейл седеше облегнат назад на стола си, с кръстосани крака и се наслаждаваше на бирата си. Харди приклекна, за да провери крайния резултат: единайсет на шест.
— Дължиш ми петачка — каза му Глицки.
Драйсдейл отпи от бирата си.
— Така и така никога нямаше да ме бие. На твое място не бих му я дал.
— Може ли да поговорим за ръката?
— Каква ръка?
Харди погледна към Драйсдейл.
— Каква ръка ли пита?
Драйсдейл разказа на Ейб, който бе прекарал целия ден да разпитва членовете от семейството на един убит старец. За него ръката не беше най-завладяващата тема за деня.
— Е, кой е? — попита Глицки, когато Драйсдейл свърши.
Драйсдейл повдигна рамене.
— Някакъв мъж — отвърна той. После, към Харди. — За какво има да говорим?
— Ами ако е бил убит?
— Е, и?
— Мислиш, че е бил убит ли? — попита Глицки.
— Мисля, че най-малкото е мъртъв. Как е стигнал дотам, не знам. Съмнявам се, че изобщо ще чуем нещо повече.
— Онзи ден чух една нова песен — пошегува се Глицки.
Харди се обърна към Драйсдейл.
— Реших, че от експертизата може да са открили нещо.
Драйсдейл се намръщи:
— Съмнявам се, че изобщо са я погледнали.
— Звучеше като Гарт Брукс, но може да беше и Мъри Хагард. Повечето от тези кънтри певци ми звучат еднакво.
Харди схруска леда.
— Добре, но ако се окаже убийство, нямам нищо против да се заема със случая.
— Много малко вероятно е да е убийство — отвърна Драйсдейл. — Човекът може да се е удавил, кой знае какво му се е случило.
— Знам. Просто исках да си кажа.
Драйсдейл обмисляше предложението.
— Не си имал още убийство, нали, Диз?
Харди поклати глава.
— Не точно.
— Въпреки, че може да беше и Ранди Травис — продължаваше Глицки. — Понякога, когато пее ниско, звучи точно като Хаг.
Явно Драйсдейл се замисли сериозно за миг. Глицки си тананикаше първите няколко такта от въпросната песен. Накрая Драйсдейл погледна към последния пръст бира, останала в чашата и го ликвидира.
— Звучи справедливо — каза той на Харди. — Ти я откри. Ако е убийство, делото е твое.
Глицки спря да си тананика.
— Настъпва великият момент за Харди — намеси се той, възвръщайки привичния си ентусиазъм.
Харди бръкна в джоба си и пусна няколко монети по петдесет цента в автомата отпред.
— Изиграйте още една игра — обърна се той към Драйсдейл — и този път го остави да спечели.
Харди седеше на индианската рогозка на пода във всекидневната, в предната част на къщата си. Осиновената му дъщеря Ребека лежеше в скута му, малката й ръчичка опипваше копчетата на ризата му. В камината горяха дъбови цепеници. Навън пашкулът от мъгла, който бе обгърнал къщата, постепенно се смрачаваше. Навътре, откъм кухнята, се чуваше как Франи си тананика, докато мие чиниите от вечерята.