Конал, естествено, казваше, че те не са виновни за това. Казваше, че така са устроени, така е била развита расата им, че са по-предразположени към болести и поквара от нас. Каза, че животът им постепенно ще започне да се удължава.
Моята теория беше по-различна.
Ето какво си мислех аз: те не можеха да четат мислите си. Не знаеха нищо за болката, мъката или смъртта, докато лично не се сблъскваха с тях, но дори тогава се интересуваха повече от болката и мъката на другите, отколкото от своите собствени, и точно затова не правеха нищо по въпроса. Може би това бе причината природата да им даде толкова кратък живот. Смятах, че моята раса ги превъзхожда неимоверно и очевидно природата беше на моето мнение.
Конал не одобряваше разсъжденията ми, но отказваше да влиза в спорове.
— Не се възгордявай толкова, Сет — казваше обикновено той. Или пък: — Пред меча всички сме еднакво смъртни, Мурлин.
Вероятността да умра от гордост по време на изгнанието ми не беше голяма. От великолепните стаи в крепостта на баща ни се бяхме озовали в колиба с пръстен под, тръстиков покрив и стени от камък, кал и оборска тор. Вътрешността й беше опушена до черно, защото колкото и да се мъчехме да запушваме дупките около вратата, студът винаги успяваше да се вмъкне вътре, но пушекът никога, ама никога не намираше лесен път навън. Поддържахме черната ни къща колкото се може по-чиста, но и нашият ентусиазъм имаше своите граници. Конал харесваше местоположението й, на около две мили от струпаните наблизо колиби и ферми, полускрита сред офики и брези. Аз не намирах нищо, което да ми хареса. Мразех това място.
Конал измъкна няколко прашни книги от кожената торба и отвори едната от тях. Тя миришеше на прах, червеи, пушек от свещи и знание.
— Не съм казвал, че ми е чак толкова скучно — промърморих аз.
— Какво друго имаш да правиш тази вечер?
Отстъпих назад.
— Бих могъл да почистя мишите изпражнения от шкафа с храната.
Той се разсмя, сграбчи ме за раменете и ме накара да седна на близкия стол.
— Богове, защо я докарах дотук?
— Не знам. Защото Лилит е била добра майка, сигурно. Откъде ги намери? — кимнах аз към книгите.
— От свещеника.
— Жреца?
— Нали ти казах, че вече не са жреци. Той е свещеник.
Независимо как го наричаше, жрецът не беше чак толкова зле. Той беше висок и слаб, аскетичен и рязък, но достатъчно добродушен. Практичността му ми допадаше, защото религията му явно се променяше според времената: дори простосмъртните не можеха да решат какво точно иска техният бог от тях. Жреците, които се наричаха свещеници, бяха подгонили жреците, които се наричаха жреци, и те или приемаха тяхното учение (както беше направил нашият), или бягаха. Спореха за неща, които не можех да разбера, с изключение на това, че новите жреци бяха далеч по-склонни на сексуално въздържание и много против танците и пиенето. Що се отнася до мен, цялата им пасмина трябваше да бъде пратена в техния ад, където нито щяха да танцуват, нито да притесняват когото и да било.
Нашият поне не беше алчен за десятъка, който събираше от паството, и аз се възхищавах от косите му, които бяха побелели, макар човекът все още да имаше доста живец у себе си. И когато се случеше да забележи Конал, той се отнасяше добре с него. А всички, които харесваха брат ми, бяха добре дошли, освен това мъжът никога не направи грешката да се опита да ме покръсти. Когато се приберях у дома и го заварех да философства на чашка с Конал, той ми кимваше и се усмихваше по своя си официален начин, но това беше всичко. Смяташе ме за малоумен, но това не ме притесняваше.
— Каза ли му, че ще ме учиш да чета?
— Не. — Той ми хвърли смразяващ поглед. — Не говоря с никого за теб. Нали така искаш?
— Да. Какво пише тук? — Забодох пръст в корицата на едната книга, покрита с украсени йероглифи, които все още не можех да разчета.
Този път лицето на Конал помръкна.
— „Демонология“ — каза той с леден глас. Но аз някак си разбрах, че не се ядосва на мен. — Това е книга, която е задължителна за четене, а не развлекателна литература. Както и следващата: „Malleus Maleficarum“2. Да не започваме точно с тях.
— Хубаво — свих рамене.
Той се подсмихна и побутна към мен третата книга.
— Хайде, да започваме. После ще ми благодариш за това.
Така и стана. Накрая наистина му бях благодарен, че ме е научил да чета и да пиша. Оказа се много по-полезно, отколкото бях готов да призная, когато още бях на четиринайсет и смятах, че зная всичко за всичко. За голямо мое разочарование Конал не спря дотам. Той се опита да ме научи на политика и философия; опита се да ме запознае със съвременния свят, как простосмъртните са го създали и как и защо Ший правят нещата по по-различен начин.
2
Известен трактат по демонология, ръководство за лов на вещици, написано от германските инквизитори Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер през 1486 г. — Б.пр.