В мен се взираха четири светли точици. Собствениците им се бяха напъхали колкото се може по-навътре под скалната издатина и единият отново изръмжа. Наоколо миришеше на смърт и скоро видях пръснатите по пода парчета козина и плът. Малките телца не бяха пострадали особено; мисля, че двете оцелели се бяха нахвърлили върху роднините си от глад, но не бяха достатъчно големи, за да направят големи поразии. Те имаха нужда от майчино мляко, а по всичко личеше, че нямаше да имат тази възможност.
— Какво е? — попита Конал.
— Вълчета.
— И аз така си помислих.
Легнах по корем и се вгледах в едното от тях.
— Малки сине на земята — изрекох нежно аз. — Mac tire5.
Ръмжене.
— Малка дъще на земята. Прости ми, любов моя.
Тя оголи бебешките си зъбки и аз бавно запълзях назад.
Ръмжене.
Въздъхнах, обърнах се по гръб, изпънах главата си назад и я дарих с най-красивата си усмивка. Която силно наподобяваше вълчо озъбване. Поне така са ми казвали.
Тя пропълзя напред и подуши лицето ми. Видях, че козинката й е много бледа. Очите й блестяха гладно и когато подпъхнах длан под телцето й, усетих ребрата й.
— Дъще на земята — казах тъжно аз. — Виждам, че един вече е умрял. Ела с мен.
Тя позволи на ръката ми да обгърне слабото й телце. Когато се надигнах на колене, я държах в ръцете си. Сърчицето й биеше лудо и тя трепереше, но не се възпротиви дори когато запълзях обратно към изхода на пещерата. Оставих я в ръцете на Конал и се върнах за другия оцелял.
Очаквах, че ще намеря още една светла фигурка, затова издирването му ми отне повече време. Очите, които ме гледаха безнадеждно, принадлежаха на черна муцунка. Аз отново коленичих, пъхнах ръката си под него и го извадих внимателно от скривалището му. Този нямаше нужда от убеждаване. Не можеше нито да бяга, нито да се бие.
— Взе ли другото? — попита Конал.
— Няма да оживее. Изчакай малко.
Оставих палето в скута ми. Той се опита да се изправи, но се килна настрани.
— Ш-шт — казах аз и погалих кокалестото му челце с палец. Тихо измъкнах ловния си нож от канията му. — Тихо, сине на земята.
Замъглените му очи като че ли следяха ножа, докато аз проверявах остротата му върху другия си палец, и палето се сви от страх. Един лъч светлина се отрази в острието и проблесна в очите му, оживявайки ги за миг.
И точно тогава той заби бебешките си зъби в основата на палеца ми.
— Ах, ти-и-и… — Рязко хвърлих ножа от страх, че инстинктивно ще го използвам.
— Какво стана? — извика Конал.
Аз не му отговорих, просто взех ножа си и го пъхнах обратно в канията. Малкият черен демон трепереше на коленете ми, където го бях изпуснал, изразходвал последните си сили, но без да сваля поглед от мен, предизвиквайки ме да го убия. Предизвиквайки ме също да го докосна.
— Ще си платиш за това — промърморих и го взех в шепи. С едната си ръка го хванах за врата, за да го държа по-далеч от плътта ми, после го притиснах към тялото си и се измъкнах от пещерата на смъртта. Конал протегна ръка, но аз му казах:
— Всичко е наред — и се измъкнах сам, а малкият вълк се беше вкопчил в мен.
— Само тези ли са? — попита той.
— Другите са мъртви — отвърнах. — Не видях майката.
— Сигурно и тя е мъртва. — С едната си ръка той притискаше светлото женско вълче към гърдите си, а другата подаде на мен. Поех я с признателност, заслепен от ярката дневна светлина, и той ме издърпа на крака.
Когато ме пусна, собствената му ръка беше окървавена. Той ме погледна и повдигна вежди.
— Ще оживея — отвърнах сухо аз. — Малкият разбойник е виновен.
Той се засмя.
— Искам да намеря майката — каза той.
— Защо?
— Тя не е от този свят. Погледни. — Той обърна мършавото бледо пале към мен. То примигна, присви очи, но дълбоко в тях проблесна сребърна светлина.
Никога не се бях замислял за тази светлина. Имаше я в очите на Конал, в моите, в очите на всеки Ший, и аз знаех, че простосмъртните я нямат. Понякога се вглеждаш в очите им, мислейки, че си видял нещо, и тогава осъзнаваш, че това е просто отразена светлина. А в очите на Ший има светлина дори тогава, когато няма какво да се отрази.